Започнах да се промъквам внимателно към кухнята, опрял пръстите на лявата ръка в студената стена. Вратата бе открехната, бутнах я леко.
— Сузи? — повиках я и пристъпих вътре. Подхлъзнах се на нещо лепкаво и мокро. Погледнах надолу: вече бях в ада.
В цветарския магазин човекът присвива очи; опитва се да се сети кой съм. Приятелски поклаща пръст към мен.
— Сигурен съм, че ви познавам отнякъде.
— Надали.
— Да не сте родом оттук? Може би Канаан? Или Монтърей? Отис?
— Не. Не съм тукашен — давам му да разбере, че разпитът не ми харесва и той престава. Мислех да използвам кредитната карта, но решавам да платя в брой. Изваждам парите от портфейла, оставям нужното на тезгяха.
— Значи сте от другаде — казва и клати глава, сякаш това е от голямо значение. — Трябва да сте от големия град. Много тамошни хора се отбиват.
Излизам от магазина и докато се отдалечавам, го виждам как ме зяпа през прозореца. От дръжките на розите капе вода.
КРИМИНАЛЕН ДОКЛАД — продължение
Номер на случая: 96-12-1806
Сюзън Паркър седеше в чамов стол, обърнат на север, към кухненската врата. Главата й бе на десет фута[1] и седем инча от северната стена и шест фуга и три инча от източната стена. Ръцете бяха опънати зад гърба и…
вързани за пръчките на облегалката с тънка връв. И двата й крака също бяха вързани за стола. Лицето бе скрито от косата и изглеждаше плиснато с кръв, кожа не се виждаше. Главата бе изкривена назад и прерязаното гърло зееше като втора уста, отворена, застинала в безмълвен тъмночервен писък. Дъщеря ни бе просната върху Сюзън, едната ръка висеше между краката на майка й.
Цялата стая наоколо бе алена — все едно сцена на някаква ужасна трагедия на отмъщението, където кръвта се лее и не секва, а ехото на смъртта отеква безспир. Засъхнала по стените и тавана, сякаш смъртоносно ранена е самата къща. Слоят на пода бе плътен, тежък; отражението ми се разливаше в него, като да бе погълнато в някаква алена тъма.
Носът на Сюзън Паркър е бил счупен. Травмата вероятно е причинена от удар в пода или стената. Близо до кухненската врата на стената има кърваво петно, съдържащо частици от кост, косми от носа и слуз…
Сюзън се бе опитала да побегне, за да потърси помощ за дъщеря ни и за нея. Но бе стигнала само до вратата. Тогава той я бе хванал за косата и я бе запокитил в стената. След това я бе довлякъл до стола… до смъртта й.
Дженифър Паркър лежеше простряна върху бедрата на майка си, с лицето нагоре. В съседство се намираше друг чамов стол. По него висяха въжета; белезите по китките и глезените на Дженифър Паркър носеха следи от тях.
По Джени нямаше много кръв, но нощницата й бе подгизнала от дълбокия разрез на гърлото. Обърната бе към вратата; косата й падаше върху лицето, на места залепнала по гърдите. Пръстите на краката й висяха над плочките на пода. Погледнах я за миг, а в смъртта си Сюзън отново привлече погледа ми, така както го бе правила и приживе в полуразрушената ни семейна връзка.
И така я гледах, и без да усещам, се свлякох до стената, а от устата ми сами избликнаха ридания — полуживотински, полудетски. Стон след стон — изтръгнати от дълбоко вътре в мен. Взирах се в красивата жена, която бе моя съпруга, и кървавите, празни дупки на мястото на очите й ме повлякоха нейде към дъното на мрака.
Очите и на двете жертви са били извадени, вероятно с остро, подобно на скалпел острие. Част от кожата по гърдите на Сюзън Паркър бе одрана. Кожата от лявата страна — от ключицата до пъпа — бе обелена и заметната върху дясната гърда и дясната ръка.
Лунните лъчи надничаха през прозореца зад тях, студена светлина падаше върху лъскавата кухненска маса, шкафовете и плочките по стените, крановете на мивката. Посребряваше косата на Сюзън и голите и рамене, озаряваше частите от одраната кожа, покриваща тялото като някаква пелерина. Пелерина, но твърде нежна, за да спре студа.
Гениталиите и на двете жертви бяха значително обезобразени и…
и той бе отрязал лицата им.