— Шибана работа, мама му мечка. Онези гадняри се дърлят помежду си — така мъдро Бени Лу окачестви случая през онзи зноен ден в офиса си.
— Дали скарването има нещо общо с Дебелия Оли?
— Откъде да знам, мама му…? Що не идеш да питаш самия Ферера?
Погледнах Бени. Бе напълно плешив. Всъщност, доколкото знаех, той си е такъв още от младини. Дребни капки пот проблясват по гладкия му череп на слънцето. Бузите му червенеят, от гушата му виси кожа като разтопен восък. Малкият му офис, разположен над арабски магазин, мирише на пот, вкиснало и мухъл. Дори не знам защо му обещах, че ще приема работата. Може би заради парите. Или по-скоро, за да върша нещо.
Бени премляска високо веднъж-дваж.
— К’во, бе? Що си ме зяпнал такъв?
— Познаваш ме, Бени, нали?
— К’во, мама му, по дяволите, значи това? Разбира се, че те познавам. Що, да не ти требва препоръка? — засмя се фалшиво, като същевременно умолително разпери дебелите си ръце.
— К’во? — каза отново, като леко заекна.
За пръв път го виждах уплашен. Знаех, че мнозина говорят зад гърба ми през месеците след смъртта на Сюзън и Дженифър; за това какво съм направил или какво може би не съм направил, или е трябвало да направя. Погледът на Бени Лу подсказваше, че и той е чувал слуховете, може би дори и вярва в тях.
Имаше нещо странно в бягството на Дебелия Оли. Не за пръв път срещу него повдигаха обвинения за притежание на крадени коли, макар че сега възможната връзка със семейство Ферера бе увеличила сумата на гаранцията. Дебелия имаше добър адвокат и обвиненията срещу него щяха да бъдат само за фалшивите номера, направени на остров Райкърс, където се занимаваха с подобни нещица. Нямаше сериозна причина Оли да бяга. Също така нямаше причина да си рискува кожата, като свидетелства против Сони за нещо толкова незначително.
— Нищо, Бени, нищо. Ако чуеш нещо ново, обади ми се.
— Разбира се — Бени се успокои. — Пръв на теб ще кажа, мама му.
Когато излизах от офиса, той измърмори нещо под нос. Не дочух добре, по-скоро усещах за какво се отнася. Мисля, че току-що Бени ме бе нарекъл „убиец“ и добавил „като баща си“. Така поне ми прозвуча.
По-голямата част от следващия ден прекарах в търсене на сегашното гадже на Дебелия. След като го открих, се обадих в местните тайландски ресторанти, за да питам дали някой е поръчвал храна на въпросния адрес. На гаджето, де. Оли бе луд по тайландските манджи и както повечето от бягащите от закона нехранимайковци не се отказваше от навика си дори и докато се криеше. Хората не се променят много, което пък прави по-тъпите от тях по-лесно откриваеми. Абонират се за същите списания, ядат в едни и същи ресторанти, пият същата бира, обаждат се на едни и същи жени, спят с едни и същи мъже. В началото онези в тайландския ресторант — смрадливо, тъпкано с хлебарки заведение с мотелче на име „Банкокско слънце“, се дърпаха, но като заплаших да се обадя на здравните инспектори, веднага омекнаха и потвърдиха, че са направили доставка на някаква си Моника Мълрейн с адрес в Астория. Ето така се озовах в кафето отсреща с „Ню Йорк Таймс“ в ръка и звъннах, за да събудя Оли.
И наистина пет минути след обаждането Дебелия — верен на себе си и бавно загряващ като десетватова крушка, отвори вратата на номер 2317, огледа се и заслиза по стълбите, като тромаво се поклащаше. Абсурдна фигура — кичури тук-таме по голия череп, еластични панталони, силно разтеглени от огромния корем. За да остане с него, Моника Мълрейн трябва доста да го е обичала. Пари нямаше, а и със сигурност не бе красавец. Странно, но пък на мен лично Дебелия Оли Уотс ми бе симпатичен.
Тъкмо стъпи на тротоара и на ъгъла се появи един от онези тичащи за здраве откачалки. Бе мъж в сив суичър[2] с качулка на главата. Той мина край Оли и почти от упор изстреля в него три куршума от пистолет със заглушител. Мигом бялата риза на Дебелия се обагри в червено, той се строполи на земята. Мъжът се оказа левичар, застана над него и го довърши с още един изстрел в главата.
Някой изпищя, на вратата на сградата зърнах тъмнокоса жена — вероятно опечалената вече Моника Мълрейн. Тя прибяга до тялото на Оли, клекна, прегърна окървавената глава и захлипа. Мъжът вече се отдалечаваше; тичаше заднишком — с лице към трупа и на пети — като боксьор, който чака края на рунда. Внезапно спря, върна се и пусна един куршум в главата на жената. Тя се просна върху Оли, закри го с тяло. Очевидците наоколо се разбягаха като пилци и се изпокриха зад коли и в магазини. Приближаващите автомобили заудряха спирачки.
2