За мен, като аналитичен човек, беше мъчително ясно да виждам решението на даден проблем, но да не мога да се възползвам от него. Сега, докато поумнявах, ровейки се из интернет, най-накрая успях да разбера защо „позитивното мислене“ определено не е характерно за човек, който страда от невротична депресия.
Сигурно съм била предразположена към такава още от дете, тъй като, докато четях, веднага се сетих за историята с шоколадовото великденско зайче. Бях на осем години, когато дотолкова обикнах въпросното великденско зайче, че бях решила да не го ям, а да остарея с него.
Но моята лакома сестра Лулу вече беше излапала всичките си лакомства и сега беше хвърлила око на Ралф.
По онова време майка ми тъкмо беше въвела правила за здравословно и витаминозно хранене и у нас сладките неща бяха голяма рядкост. Позволени бяха само по Коледа и на Великден. Когато някой ни идваше на гости и ни носеше шоколад или бонбони, моята майка ги конфискуваше и ни даваше от тях по малко. Понякога купувахме сладки неща от джобните си пари, но това беше строго забранено, поради което нещата трябваше да се ядат извън къщи при строга секретност, което значително намаляваше удоволствието от тях. Ние завиждахме на всички деца, в чиито семейства имаше свободен достъп до шкафовете с лакомства, и предпочитахме да се сприятеляваме повече с тях, отколкото с другите деца. Може би Чарли стана най-добрата ми приятелка само защото можеше да яде колкото си иска киндершоколади и за нея не беше проблем да сподели няколко с мен.
— Един ден ще ми благодарите за това — казваше майка ми винаги, когато недоволствахме, че единственото сладко нещо, което получавахме през деня, бяха стафидите в мюслито. Доколкото знам, до ден-днешен никоя от нас не й е благодарила за това.
Лулу страдаше най-много от всички ни от недостига на шоколад и търсеше навсякъде моя Ралф. Тя дори ми предложи да прочета дневника й, само и само да й го дам. Но аз си държах на Ралф.
След няколко дни Лулу най-после го намери в една кутия за обувки върху гардероба, където го бях скрила сред роклите на Барби. Нададох нечовешки писък, когато се върнах вкъщи и видях, че от Ралф е останала само камбанката.
Лулу беше наказана с два дни домашен арест и трябваше да ми се извини.
— Извинявай, че го изядох — каза тя и облиза шоколада от ъгълчето на устата си. — Но и без това беше започнало вече да мухлясва.
Аз продължавах да рева.
Лулу беше принудена да ми възстанови от джобните си пари стойността на Ралф. Тя постави с нежелание две монети на нощното ми шкафче.
— Е, можеш вече да престанеш да вдигаш врява — обърна се майка ми към мен. — Вече всичко е наред.
В действителност не всичко беше наред, защото, както днес вече знам, бях предразположена към невротична депресия. Според информацията от интернет, майка ми е трябвало да вникне в конфликтната ситуация и да я разбере. Но тя не го направи.
— Защо продължаваш да цивриш? — питаше тя.
— Защото си искам обратно Ралф — хлипах аз.
Лулу каза:
— Мога да бръкна с пръст в гърлото си и той ще се върне — тогава всички, освен мен се разсмяха.
— Но това е само някакво тъпо шоколадово зайче — рече майка ми. — Хайде сега, престани да плачеш. Я погледни какво чудно слънце е изгряло навън.
Аз обаче просто не бях в състояние да извлека нещо положително от ситуацията.
След известно време майка ми напълно изгуби търпение.
— Не те ли е срам заради някакво си шоколадово зайче да разиграваш циркове тук? В Африка децата гладуват и дори не знаят какъв вкус има шоколадът. Ако веднага не престанеш да ревеш, също ще получиш домашен арест.
Ако бях друга зодия, сигурно още тогава щях да помисля за самоубийство.
Вместо това започнах да анализирам същността на проблема. Беше ми пределно ясно, че съм изправена пред неразрешим проблем: аз исках да си върна Ралф, но Ралф беше изчезнал безвъзвратно. Дори и да можех да се сдобия със същото великденско зайче (бяхме средата на май), то нямаше да бъде Ралф.
Дребните монети и домашният арест на Лулу съвсем не бяха достатъчни, за да притъпят чувството ми за загуба. На всичкото отгоре майка ми се държеше грубо с мен, макар че беше повече от ясно, че аз съм жертвата, а не извършителят.
Тъй като бях едва на осем години, ми хрумна само едно нещо, което можех да направя и за което и до днес ме гризе съвестта.