„Скъпа Лулу!
Помниш ли, когато беше в четвърти клас как една сутрин се събуди с прическа като Барт Симпсън? Години наред беше убедена, че именно Рика те е остригала като магаре, нали? А Рика и до днес си мисли, че го е направила насън. Но не беше тя. Бях аз, при това в пълно съзнание! Исках да изглеждаш като побъркана на снимката на класа. Така и стана. Ти си заслужи тази прическа, сама знаеш какво направи с Ралф (шоколадовото великденско зайче) и колко много страдах аз заради това. Въпреки че изчаках няколко седмици с отмъщението, през това време гневът ми не беше отминал. Но вие сигурно напълно бяхте забравили за случая, защото иначе поне сянка на подозрение щеше да падне върху мен. Ето още едно доказателство за това, колко малко значение отдаваше семейството ми на моето състояние.
Е, във всеки случай днес наистина съжалявам за всичко това. Нямах представа каква верижна реакция ще последва. Първо, още на следващата нощ Рика се сдоби със същата прическа, ала Барт Симпсън, което я предизвика да обръсне едната ти вежда, а ти, от своя страна, да залепиш ухото й със секундно лепило за възглавницата. Кой знае как щеше да свърши всичко, ако мама не ви заключваше всяка нощ в различни стаи. И стана така, че ти и Рика и до днес не се понасяте, а можехте да сте най-добри приятелки, ако не беше детинското ми отмъщение. Може би ще се възползваш от възможността на моето погребение да се помириш с Рика. Пък и когато мен няма да ме има, на теб ще ти трябва някой, с когото да клюкарстваш по адрес на Тине и Франк и тяхното разбиране за възпитаване на деца.
От все сърце ти желая хубав живот, доколкото това ми е възможно при моето невротично-депресивно състояние.
Колкото до Патрик: възможно е преди известно време да се е подвизавал като суперяк31 в сайт за запознанства и в тази връзка да е обсъждал в детайли с мен качествата на своя, хм, инструмент. Както казах, възможно е. Ако все пак се окаже, че Патрик и суперяк31 са едно и също лице, нека това не помрачава радостта ти от новата любов. Само защото известно време е показвал инструмента си на всички заинтересовани жени, не означава, че е лош човек. А и ти владееш изкуството на позитивното мислене, почти толкова добре, колкото и мама.
Желая ти да продължаваш в същия дух!
Твоя любяща сестра Гери
P.S. Моля те, погрижи се Хизола да получи моята перлена огърлица, лаптопа ми и MP3-плейъра. В никакъв случай не позволявай на мама и на Тине да те убедят, че това няма да е честно спрямо близнаците. На теб оставям всичките си книги, CV-та и DVD-та. Ако ти се повтарят, можеш да ги продадеш с благотворителна цел или да ги дариш на библиотеката.“
3
Това, че не владеех изкуството „да мисля позитивно“ и че интимният ми живот беше истинска катастрофа, не означава, че в живота ми няма нищо, което да ме прави щастлива. Имаше и това беше работата ми. Сетих се за нея, веднага щом прочетох в интернет, че изпадналите в депресия не се радват на абсолютно нищо.
Това ми вдъхна надежда. Възможно е изобщо да не съм в депресия! Или само малко.
Може и да мразех живота си, но обичах работата си. Всеки ден изпитвах радост от нея, а това не е типично за човек в депресия.
Установих, че съм родена за авторка на любовни романи по време на първия семестър от моето следване на немска филология. Трябваше да прочетем и да анализираме — вероятно за пример как не трябва да се пише — един роман за лекари и за разлика от моите колеги аз бях очарована от гениално композираната, лесноразбираема и изложена на осемдесет страници любовна драма. Вместо домашната работа „Мястото и значението на булевардните романи в литературата“, аз написах собствен роман за лекари. Сама се изненадах, че го мога. Имах чувството, че някаква висша сила ми диктува историята за светлорусата детска медицинска сестра Ангела. Душата на Ангела беше толкова чиста, а ръцете й толкова сръчни, че както затвореният, но добродушен директор на болницата, така и коварният, но ослепително красив главен лекар бяха покорени от невинния й чар. Дори и подлата червенокоса старша сестра Александра накрая трябваше да признае, че завистта и интригите са безсилни пред човешката добродетел. Когато накрая директорът на болницата погледна дълбоко в очите моята Ангела и я увери във вечната си любов, ме обзе непознато дотогава доволство. Да, така трябва да става в живота, точно така, а не иначе. Това не е банално, това е… екзистенциално! Чувствах се като човек, който е открил велика тайна, почти като Айнщайн, когато е създавал своята теория за относителността.