Още същата вечер изпратих „Детската медицинска сестра Ангела“ на издателство „Аврора“ и никак не се учудих, когато само след няколко дни ми се обадиха и поискаха да отпечатат ръкописа ми.
Освен това поискаха още ръкописи.
Семейството ми беше направо шокирано, че зарязвам следването си, за да се посветя изцяло на писането на любовни романи под псевдонима Юлиане Марк и Диане Долар. Но мен това не ме интересуваше. Бях намерила нещо, което ми доставяше удоволствие и което правех наистина добре — защо тогава да продължавам със следването?
Но като цяло работата не беше лесна.
„Аврора“ издаваше булевардни романи и книги в жанровете комикси, научна фантастика, екшън и кримки, мистъри, уестърн и романтика. Романтичната поредица беше разделена на теми за семейството, лекарското съсловие, аристокрацията, Нанет и Норина. Другите жанрове също имаха множество подтеми. Повечето хора се правеха, че не са и чували за „Аврора“. Но това беше лъжа. Всеки беше чел по нещо от „Аврора“.
Аз пишех по два романа годишно за серията Клиниката на д-р Олзен, но основно работех за поредицата Норина. Тя беше подобна на тази за лекари, само че тук лирическите герои можеха да упражняват и професии извън медицинския сектор.
Никой не може да забогатее от писане на булевардни романи, макар че от време на време в бранша витаят слухове за това. Трябваше да пиша по два романа на месец, за да покрия (твърде скромните си) разходи. Това означава, че на всеки две седмици имах срок за предаване, който не можех да пресрочвам. Обикновено през последните четирийсет и осем часа пишех денонощно. Издателството не признаваше извинения, никакви болести или лични проблеми не можеха да бъдат по-важни от крайния срок за предаване на ръкописа. Дори не съм сигурна, че биха приели „смъртта“ като извинение. Всяка седмица човек можеше да си купи новия роман от поредицата Норина, зареждането на вестникарските будки трябваше да е точно навреме. Аз не знаех колко още автори работят за тази поредица, но едва ли бяха толкова много, тъй като почти всеки втори Норина-роман беше от мен. Много се гордеех с това.
Между поредицата Норина и Нанет имаше само една разлика — Норина беше разрешена за юноши, докато Нанет не беше. Ще дам пример. При Норина след няколко недоразумения мъжът можеше нежно да повдигне с пръст свенливо сведената брадичка на жената, докато тя го погледне в очите и той прочете в тях любовта й. С това историята в романите Норина свършва.
При Нанет, в същата ситуация, мъжът страстно притиска към себе си жената, така че тя да усети между бедрата си неговата пулсираща мъжественост и да затрепери от възбуда. И това не е краят на историята, а едва началото.
Вече десет години се препитавах с писане и още ми доставяше удоволствие. На всеки две седмици, когато разпечатвах готовия ръкопис и го пъхвах в плик, ме спохождаше все същото усещане за щастие, което изпитах за първи път, когато завърших „Детската медицинска сестра Ангела“, усещане, че съм направила света по-добър, е, поне в романа. Там нямаше мъже от типа на суперяк31 и куку007. Мъжете в моите романи имаха широки рамене, добри обноски и не говореха за инструмента си. Дори и мерзавците имаха класа. Нямаше и трийсетгодишни самотни жени. Всички минаваха под венчилото преди трийсетия им рожден ден.
Не си позволявах да спирам да работя. Преди да започна поредния си роман, вече мислех за синопсиса на следващия. Който иска да се препитава с писане, трябва да е добре организиран, а аз бях. През всичките десет години нито веднъж не наруших перфектната организация на работния си процес. Дори през отпуските не спирах да пиша. За целта специално си купих лаптоп. Няма да позволя някакви си глупави мисли за самоубийство да ме откъснат от работата ми!
С енергично кликване на мишката излязох от интернет и поех дълбоко въздух. Може би не е толкова лошо, колкото изглежда. Желанието ми да умра сигурно е било реакция от шока, който изпитах от новината на Чарли. Може би след няколко дни отново ще дойда на себе си. А дотогава просто ще правя това, което най-много обичам — ще работя.
Сега синопсисът ми гласеше: Пътят на Лея. Една жена превъзмогва смъртоносна болест и открива любовта. Нервите ми видимо се успокоиха, докато за пореден път препрочитах перипетиите на Лея по пътя от отделението за болни от левкемия до силните ръце на анонимния донор на костен мозък и тук-там променях по някоя дума.