В апартамента под мен Ксавиер Найдо възпяваше трънливия път, по който е тръгнал, и аз гневно сбърчих чело. Този тип не можеше да стъпи на малкия пръст на храбрата Лея. Нейният път наистина беше трънлив, но тя не хленчеше! И през ум не би й минало да изтезава хората с монотонното си пеене.
Хила, която живееше на долния етаж, се нуждаеше от Ксавиер Найдо, за да се пребори с миенето на съдове. Тя нямаше съдомиялна машина, но затова пък имаше четири деца, а това превръщаше миенето на съдове в трънлив път за нея.
Аз, от своя страна, не можех да си представя как тази музика ще накара, която и да е дейност да спори повече. Ето защо, докато Хила си миеше чиниите, аз си пъхвах слушалките на МР3-плейъра в ушите и слушах алтернативна програма. Но този път, преди да успея да направя това, телефонът отново иззвъня.
Поколебах се дали да вдигна. Ами ако пак е Чарли и отново ме докара до плач с радостната си вест? Точно сега, когато едва съм възвърнала вътрешното си равновесие.
Но не беше Чарли, а Лакрице, моята редакторка от издателство „Аврора“.
— Какво съвпадение — казах аз. — Тъкмо пиша синопсиса на Пътят на Лея. Ако успея да го пусна днес, още утре ще го имате.
— Защо утре не донесете синопсиса лично, така ще можем да го обсъдим на място — каза Лакрице.
Помислих, че ми се е причуло и възкликнах:
— А?
— Искам да използвам възможността да ви запозная с новия главен редактор на издателството — продължи невъзмутимо Лакрице. — Удобно ли ще ви е в единайсет часа сутринта?
Всъщност Лакрице3 се казваше Габриела Крице и отговаряше за поредицата Норина. Никога досега не се бяхме срещали. Контактувахме предимно по имейла и понякога говорехме по телефона. Договорите получавах и връщах обратно по пощата, така изпращах и ръкописите. Никой от издателство „Аврора“ на практика не беше пожелал да се запознае с мен лично.
— Гери? Чувате ли ме? — попита Лакрице.
— Да — казах аз. — Значи утре сутринта трябва да дойда в издателството?
— Това проблем ли е за вас? — попита Лакрице. — Живеете на две крачки оттук.
— Да, дето се вика, зад ъгъла.
„Аврора“ и аз се помещавахме в един и същи град. Аз живеех в неизолираната от шум едностайна мансарда на чичо ми, а издателството беше разположено в представителна четириетажна сграда на отсрещния бряг на Рейн.
— Ами тогава, до утре — каза Лакрице и затвори, преди да успея да й задам други въпроси.
Какво означаваше това? Защо този път трябва да занеса синопсиса си лично? От десет години изпращах романите си с педантична точност и очевидно бяха доволни от работата ми. Може да звучи нескромно, но бях убедена, че съм добра. Никога досега не са ми връщали синопсис. Само веднъж се наложи да заменя намибийската майка на главната си героиня с ирландска и така млечнокафявия тен на героинята се превърна в млечнобял на лунички. Но всичко това уточнихме безпроблемно по имейла.
Защо, по дяволите, тези от „Аврора“ внезапно решиха да променят процедурата и да се запознаят с мен? Докато разпечатвах синопсиса си, ми хрумнаха два възможни варианта. Първият — може би искат да отбележат десетгодишния ми юбилей на техен сътрудник, като ми предложат увеличение на хонорара. Или почетна значка с логото на „Аврора“. Или и двете. Вариант две: имали са данъчна проверка и са установили, че никога не съм имала служебен обяд с редакторката Г. Крице и следователно не би трябвало три пъти годишно да го приспадам от данъците си. Може би утре в кабинета на Лакрице щеше да ме чака някой от икономическа полиция, за да ме отведе с белезници.
Все пак последното ми се струваше почти невероятно.
По-вероятно бе да възнаградят усилената ми работа. Обръчът, който след обаждането на Чарли беше стегнал гърдите ми и ме задушаваше, започна осезателно да се разхлабва. Тогава реших, че нито имам невроза, нито депресия, а просто преживявам тежък момент в личния си живот. В професионален план нещата видимо се подреждаха. Най-добре щеше да е, ако за известно време се концентрирам върху работата си, поне на нея можех да разчитам.
Вече се чувствах много по-добре.
Дори успях да се обадя на Чарли и да я уверя, че съм много въодушевена от нейната бременност и че се изпълвам с гордост при мисълта, че ще ставам кръстница. Макар и към настоящия момент това да не отговаряше на истината, аз бях твърдо решена да работя над поведението си. По-късно, когато детето се роди, отново ще бъда един уравновесен и доволен човек. Пък и Чарли ни най-малко не ми се сърдеше, че не съм й се обадила веднага, след като съм отместила млякото от котлона. Тъкмо обратното — извиняваше ми се.