— Сигурно цял следобед си ме търсила — каза тя. — Но аз не спирах да звъня из цялата страна, за да разпространя новината. Извинявай.
— Няма нищо — казах аз.
— Направо не съм на себе си — каза Чарли.
— Аз също — казах аз.
— Иде ми да прегърна целия свят, мътните да го вземат — каза Чарли.
Както казах, продължавах да работя върху себе си.
— Сега дори имам гърди! — каза Чарли. — Представяш ли си? Истински бомби! Трябва да ги пипнеш — направо са умопомрачителни.
— Е, и така ти вярвам.
— Нямам търпение да дойде срещата на випуска. Няма само Брит Емке да се пъчи със своя наследник, тъпата му ти крава. Не е за вярване, че плоският й задник е станал благороден. Потърсих в интернет информация за нейния Фердинанд фон Фалкенхайн и знаеш ли какво открих? Той е на петдесет и пет! Брит Емке върви по стъпките на Анна Никол Смит, можеш ли да си представиш?
— Мислех, че ние няма да ходим — казах аз.
— Нещата се промениха — каза Чарли. — Сега в корема ми има наследник, а в сутиена — истински бомби. Хайде де, ще бъде весело. Сигурно ще дойдат и някои учители. Ще се натряскаме и ще вършим щуротии.
— Чарли, ти си бременна и не трябва да пиеш.
— Да бе, вярно — каза Чарли. — Няма значение, пак ще е забавно. Представяш ли си, можеш спокойно да кажеш на задника Роте, че е задник, без да ти се случи нищо, защото дипломата отдавна е в джоба ти.
— Първо, не мога да изпия толкова много, че да се престраша да го направя, второ, той не може да ми пише лоши оценки, но може да ме съди за нанасяне на обида, и трето…
— О, Гери, не бъди винаги толкова черногледа! Отиваме там просто така, да става калабалък. Ти ще се натряскаш, а аз ще правя щуротии и ще покажа на всички бомбите си. Ще бъде супер!
— Да, сигурно — казах аз и неволно докоснах собствените си гърди.
Бяха си малки, колкото и преди, но затова пък задникът ми беше пораснал. Голяма работа! Това не може да е повод за депресия! Нали все пак имах работата си, което по никакъв начин не беше свързано с номера на сутиена ми.
На другата сутрин точно навреме потеглих към издателство „Аврора“. Порталът беше огромен и целият облицован с мрамор, което трябваше да покаже колко доходоносен е бизнесът с булевардни романи. Изпънах машинално рамене, защото си дадох сметка, че моите романи също са допринесли за този разкош. Може би за хубавата мозайка на колоната отпред. Или за лъскавата рецепция, зад която седеше дама със строг поглед и ме изучаваше през стъклата на очилата си. Да, за да бъдем точни, това беше моята рецепция.
— Гери Талер — казах аз приветливо на администраторката. — Имам среща с госпожа Лакрице.
Жената присви очи недоверчиво.
— С госпожа Крице? — попита тя.
— Точно така — казах аз и поставих ръка върху моята рецепция. Почувствах се добре.
Докато администраторката уведомяваше Лакрице по телефона за пристигането ми и учтиво помоли да изчакам да ме повикат, аз напразно търсех по стъклените витрини някой от моите Норина-романи. Навсякъде само „Ловецът на духове Гари Пейтън“ и „Маги, годеницата на демона“, както и купища уестърни с противни каубои и кактуси на кориците.
Кой четеше такива неща? Може би същите хора, които се прехласват по прашасалите уестърни по Четвърти канал.
Жена на средна възраст с раирана блуза, къса, черна коса и очила излезе от асансьора и аз веднага разбрах, че това е Лакрице. Винаги съм си я представяла точно така. Но тя само ме погледна бегло и затърси с очи в празното фоайе.
— Да не би госпожа Талер да си тръгна? — попита тя администраторката.
— Ето я — каза администраторката.
Лакрице ме погледна изумено.
— Здравейте — казах аз и й подадох ръка. — Радвам се най-после да се запознаем.
Лакрице пое колебливо ръката ми.
— Гери възпрепятствана ли е?
Опитах се да се засмея, но успях само да се изкашлям.
— Да не би… да очаквахте друг?
— Ххм-ххм — покашля се Лакрице и ме изгледа с присвити очи от горе до долу. — Ами аз… На колко години сте, за Бога?