Отвори бутилката с тихо „пльопване“ на тапата и напълни две чаши.
— За по-добри времена — каза тя. — Всички сме в кюпа, ако това ще ви утеши.
— Предпочитам да беше данъчна полиция — казах аз и нервно отпих няколко глътки. — Не мога ли тогава просто да пиша за този Домашен лекар д-р Мартин и Корина? Аз съм добра!
— Да, наистина сте добра — каза Лакрице. — Проблемът обаче е, че в „Лаврос“ имат достатъчно автори за техните поредици. Може да пуснат някой и друг ръкопис, но ако трябва да се живее от това… Каква сте всъщност по професия, Гери? Никога не съм ви питала.
— Писателка съм — казах аз.
— Да, но какво сте завършили? Имам предвид, от какво сте се препитавали, преди да започнете да пишете?
— Никога не съм изкарвала пари с нещо друго, освен с писане — отвърнах аз.
— Разбирам — каза Лакрице и отново напълни чашата ми, която пресуших, сякаш беше пълна с вода. — Били сте само на двайсет. Е, сигурно ще се намери някакво решение. За мен важи максимата: когато една врата се затваря, винаги се отваря друга…
— Мога да пиша и еротични романи за Нанет — казах. — Вероятно ще трябва да се пообразовам още по темата… Да кажем, от интернет.
— За съжаление имаме повече автори за Нанет от необходимото — каза Лакрице. — Явно всички искат да опишат собствените си преживявания. Както се казва, понякога един такъв драстичен край е дори…
— Но аз се нуждая от тази работа! — прекъснах я аз. — Обичам да пиша! Вижте, тъкмо открих, че съм невро…, че без тази работа съм загубена.
Лакрице помълча известно време. После каза:
— Това, което ви желая, е не така несигурна и по-доходоносна работа — За щастие, вие сте достатъчно млада, за да започнете на чисто.
— Но аз не искам да се занимавам с друго! Пък и нали вие самата казахте, че съм добра. Моето истинско призвание е писането.
— Безспорно вие сте много добра — каза Лакрице. — Моята колежка с нервното разстройство също е невероятно добра в работа си. Но в днешно време това съвсем не е достатъчно. Всички ние гледаме да се занимаваме с нещо, с което да си изкараме хляба, нали? Можете известно време да си оставите писането като хоби.
— Да го оставя като хоби… — рухнах нещастно на стола си аз.
— Пийнете още една глътка — рече Лакрице съчувствено, наля ми още и изпи своята чаша на един дъх. Аз направих същото. — Всички ние сме в шок, откакто стана ясно, че ще се съкращават работни места. Вече знам, че новата поредица за вампири ще се падне на мен, ако колежката не се върне. От новото ръководство се надяват, че някои от нас ще напуснат доброволно, но ние няма да им направим тази услуга. На мен така или иначе ми остават само още три години до пенсия, които все някак ще избутам.
— На мен пък ми остават още трийсет и пет — казах аз.
— Вие ще се оправите. — Лакрице ми сипа останалото шампанско и отиде до хладилника да донесе още една бутилка.
— Сигурно — смотолевих. Това ми звучеше познато. — Трябва само да започна да мисля позитивно.
„Скъпа Чарли!
Тъкмо си дадох сметка за следното: минаха точно двайсет и три години от дена, в който майка ми за първи път ми каза, че не е добре да другарувам с теб.
Права беше. Ти ме тъпчеше с шоколад, уговори ме да запаля първата си цигара и ми показа как да си гриза ноктите. Ти ме въведе в света на алкохола, повдигащите бюста сутиени, псувните и боядисването на косата. А когато за пръв и единствен път ме хванаха да бягам от училище, пак ти беше в дъното на нещата.
В къщи до ден-днешен те наричат «онази ужасна Шарлоте». «Това, че онази ужасна Шарлоте си е сложила обица на пъпа, не означава, че и на теб ще ти отива» (Седеше ми добре. Само че отвратителното възпаление никак не беше секси. Уж всичко било стерилно, как пък не!) «Това, че онази ужасна Шарлоте прекъсна следването си, не означава, че и ти трябва да го прекъснеш!» (Просто в живота ни имаше неща, които се случваха някак паралелно.) «Не е за вярване, че тази ужасна Шарлоте ти отне гаджето и все още се води твоя приятелка.» (Майка ми просто не може да приеме, че аз съвсем съзнателно изгоних Улрих, както и аз не мога да приема, че сега Улрих пъха чорапите си по чифтове в пералнята и поставя ароматизатори в гардероба си.)
Но истината е, че ако я нямаше тази ужасна Шарлоте, животът ми щеше да е много по-тъжен, отколкото по принцип си е. Ти беше първият човек, който ми даде да разбера, че кестенявата (както и червената, синята и лилавата) коса е точно толкова ценна, колкото и русата, и че родителите и учителите невинаги са прави. Ти ме подкрепи, когато майка ми искаше да ме сватоса с Клаус Кьолер и до днес си оставаш единствената, която приема професията ми на сериозно и която си купува от будката всеки мой роман още щом се появи, и жадно го прочита. С никого не съм се забавлявала така, както с теб.