Ако родиш момиче, пожелавам му да си намери за приятелка една такава «ужасна Шарлоте», защото няма по-добра от нея.
Пиша ти това с много благодарност и обич.
Твоя Гери“
P.S. Наистина, не трябваше да зарязваш следването си заради така наречената ти певческа кариера. Макар че пееш с невероятно удоволствие, ще ти кажа откровено — не го можеш. Досега просто никой не се е осмелявал да ти го каже. Ако не ми вярваш, питай Улрих. Той наистина те обича, но винаги е казвал „Предпочитам да ми вадят зъб без упойка, отколкото да слушам как Чарли пее «Somewhere over the rainbow». Затова, моля те, не си и помисляй да пееш на погребението ми «Аве Мария» или нещо подобно. В никакъв случай не искам да разсмиваш хората, събрани около гроба ми.
P.P.S. Завещавам ти всички мои обици и възглавници на рози, които толкова много харесваш. В банята има съвсем нова боя за коса с цвят «Индийско лято», която ще ти отива. И не се тревожи, ще бъдеш страхотна майка.“
4
Шампанското ми подейства разчувстващо.
— Значи това е усещането, когато светът се сгромолясва — мислех си аз. — Когато земята се разтваря под краката ти. Последната сламка, за която…
— Моля? — попита Лакрице.
Сигурно съм произнесла мислите си на глас.
— Мисля, че шампанското ми дойде в повече — казах. — Чувствам се замаяна.
— Аз също. Нали това му е хубавото — рече Лакрице и погледна часовника си. — А сега да отидем при господин Адриан.
— Налага ли се? — попитах. — Нали вече ме информирахте.
— Да, но човекът е нов тук и ние не искаме да си мисли, че ще вършим всичко вместо него. Особено пък неприятната работа. Искам да видя как ще го усуква, докато ви отнема работата, от която живеете.
— Добре тогава — казах аз. Докато ставах от стола, леко се олюлях. Опа! — Нямам навика да пия през деня. И обикновено не завалям думите. По-добре да се прибера вкъщи.
— Вземете — каза Лакрице и ми подаде ментов бонбон. Тя също лапна един. — Нали не искаме бедното момче да си помисли, че сме удавили мъката си в алкохол.
— Какво бедно момче?
— Ами, този Адриан. Още е млад и зелен. От „Лаврос“ ни го натресоха да ръководи така нареченото преструктуриране. Ако питате мен, още не е дорасъл за тази длъжност. Опитва се да изглежда самоуверен, но нещо не му се удава. Ние, старите кокали, не поддаваме. Обзаложили сме се, че няма да издържи до края на тримесечието и ще си тръгне, независимо от това, че спи с програмната ни директорка.
Кабинетът на въпросния Адриан беше две врати по-нататък. Тръгнах малко неуверено, като леко залитах и се подпирах ту вляво, ту вдясно на стената на коридора.
— Всъщност това не е кабинет — каза Лакрице злорадо. — Това е бившият ни килер. Бедното момче така и не можа да си намери свястно помещение, камо ли да спечели уважението ни! Просто не е роден за шеф.
Тя почука и едновременно с това натисна бравата.
Бившият килер бе наистина много малък и по целите стени с разкривени рафтове. В средата имаше бюро, което някога е минавало за луксозно, а зад него, с гръб към прозореца, седеше почти притиснат, новият главен редактор на издателството.
Не беше чак толкова млад, колкото го изкара Лакрице. Аз му давах около трийсет и пет. Не можех да преценя дали е зелен, но затова пък забелязах зелените му очи. Те бяха първото, което ме впечатли у него. Не бях виждала такива очи досега, освен в собствените си романи. Очите му бяха обрамчени от черни, необикновено гъсти мигли и напомняха цвета на тъмен, лъскав нефрит. Без да знае защо, тя усещаше по гърба си тръпки, причинени от настойчивия му поглед.
— Това е новият ни директор, Грегор Адриан. Господин Адриан, това е нашата дългогодишна сътрудничка, авторката Гери Талер — каза Лакрице и затвори вратата зад нас.
— Заповядайте — каза Адриан. Прозвуча ми някак примирено.
Казваше се Грегор. Какво съвпадение. Точно това име бях дала на анонимния дарител на костен мозък в „Пътят на Лея“. Той смръщи тъмните си вежди и изглеждаше така, сякаш се колебае дали да отприщи негодуванието, което беше ясно изписано на изразителното му лице, или да го преглътне. Най-накрая учтивостта му надделя, устните му се разтеглиха в усмивка, той стана и й подаде ръка.