— Хаби! — каза майка ми леко укорително. — Какво ще си помисли Патрик за нас?
— Все ми е тая, какво си мисли — каза Хабакук и изчовърка парченце червено зеле от зъбите си.
Патрик беше новият приятел на сестра ми Лулу. Когато Лулу го доведе за първи път, щях да падна от изненада: Патрик ужасно приличаше на някого, когото познавах.
Е, силно казано познавах. Приличаше ми на онзи от сайта за запознанства dating-cafe.de, с ник суперяк31, с когото се срещнах веднъж. Не бях останала очарована от срещата, затова в първия момент го зяпнах доста слисано. Но Патрик с нищо не показа, че ме е познал. Дори не трепна, когато Лулу ме представи и аз му подадох ръка с думите:
— Направо е суперяко да се запознаем.
Макар че по принцип съм физиономист, май в случая се бях припознала. Просто Патрик поразително приличаше на суперяк31. Като се изключи острата козя брадичка, той изглеждаше добре и за разлика от суперяк31 правеше впечатление на горе-долу нормален. Но пък се държеше някак тайнствено, когато ставаше въпрос за работата му.
— С какво се занимавате? — беше попитал баща ми и Патрик му метна в отговор едно небрежно:
— IT.
Той гостуваше за трети път у родителите ми, а те все още не смееха да го попитат що за професия е това „IT“. Но аз много добре забелязах как преди малко майка ми дръпна Лулу настрана и я попита:
— Какво точно работи Патрик, съкровище?
А Лулу й отговори:
— IT, мамо, нали миналия път ви каза.
Майка ми отново нищо не разбра. Но аз бях почти сигурна, че разказва на приятелките си как новият приятел на сестра ми „е много мил“ и колко много печели като „Айти“. И как вероятно нещата при тях са сериозни.
Беше трудно да се отгатне какво си мисли Патрик за нас. Лицето му изглеждаше непроницаемо.
— Патрик сигурно е наясно, че момчетата понякога са малко диви — каза Тине. — Кой знае какъв палавник е бил и той като малък.
— Преди да стане IT — казах аз.
— Добре възпитан палавник, надявам се — каза сестра ми Лулу и потупа Патрик по ръката.
— Така е — каза Патрик. — Баща ми отдаваше голямо значение на обноските на масата.
— Трябва ли да разбирам от думите ти, че нашите деца не са добре възпитани? — попита Тине и размени ядосан поглед с мъжа си Франк.
— Дайте ми още ябълков сок! — каза Арсениус.
— Бихте ли ми дали — поправи го майка ми. — Казва се: Бихте ли ми дали още ябълков сок?
— И ако обичате — казах аз. — Ако обичате, бихте ли ми дали още ябълков сок?
— Искам ябълков сок сега! — каза Арсениус. — За да си махна противния вкус от устата.
— Ако обичате, бихте ли дали сок и на мен — прошепна Хизола.
— Ако кажем, че изобщо не са възпитани, ще сме по-точни — каза Лулу.
— А ти колко деца си отгледала, че да имаш мнение по въпроса? — попита Тине.
— Аз съм действаща педагожка — каза Лулу. — Повече от шест години работя с деца. Мисля, че по въпросите на възпитанието има какво да кажа и сега.
— Момичета!
Майка ми сипа на Арсениус и Хабакук ябълков сок и прибра шишето в бюфета.
— Всяка събота едно и също. Какво ще си помисли Патрик за нас?
Лицето на Патрик продължаваше да бъде непроницаемо. Той дъвчеше една свинска мръвка, докато погледът му се беше спрял върху порцелановия леопард в естествен размер, който стоеше на широкия мраморен перваз на прозореца между палмите юка в златно-бели саксии. Тази група беше оградена от златно-бели завеси, надиплени и повдигнати отстрани от две пухкави ангелчета. Ако Патрик изобщо мислеше за нещо, то най-вероятно беше: „Това е най-безвкусно подредената трапезария, в която някога съм попадал.“
И безспорно беше прав.
Навсякъде из стаята можеха да се видят любимите на майка ми пухкави ангелчета и цветовете златно и бяло. Както и леопарди. Майка ми беше луда по тези диви котки. Особено любима й беше една настолна лампа, със стойка във вид на леопард.
— Не е ли като истински? — често питаше тя и беше напълно права — ако на главата си нямаше монтиран златно-бял абажур, леопардът спокойно можеше да мине за жив, тъй като имаше истинска козина и мустаци.