Всъщност от години се канех да се прехвърля на отсрещния бряг на Рейн или някъде, където има по-малко роднини, по-малко гаражи, но затова пък повече кина, магазини и ресторанти. Но навсякъде наемите бяха космически, докато тук безспорно беше много изгодно. Затова пък трябваше веднъж седмично за по три часа да ходя при леля Евелин, за да мия мраморния под и да чистя персийските килими с прахосмукачка. Понякога тя ме караше да почиствам фугите на плочките в банята с четка за зъби, но какво ли не прави човек, за да спести от някои разходи?
— Ти да не си мазохистка? — всеки път казваше Чарли.
— Не е чак толкова лошо — отвръщах аз.
Пък и беше спокойно, което никак не е за пренебрегване, ако работиш вкъщи. Като изключим спорадичните атаки на Ксавиер Найдо, тук беше тихо като в гробница. На партера живееха леля Евелин и чичо Корбмахер, на първия етаж — братовчед ми Фолкер с Хила и четирите им деца — Петрус, Тереза, Йоханес Пол и Бернадет — които за деца на тяхната възраст бяха стряскащо тихи. Направеха ли и най-малкия опит да се скарат помежду си, Хила им казваше, че така натъжават Исус. И тъй като децата в никакъв случай не желаеха да натъжават Исус, моментално прекратяваха кавгата.
Всъщност преди на таванския етаж имаше два апартамента — голям и малък. В малкия живеех аз, а Фолкер преустрои големия, така че сега спадаше към апартамента на първия етаж. Общото стълбище също стана жертва на преустройство: предишната ми входна врата бе замазана и оттогава, за да стигна до жилището си, трябваше да се катеря по една вита метална стълба, монтирана на външната стена. През зимата, при поледица, ставаше доста хлъзгаво, а миналия януари паднах и много лошо си натъртих опашната кост. Но пък през лятото витата стълба служи за балкон: седиш си там на слънце и наблюдаваш съседите, докато си мият колите.
Като цяло, условията, при които живеех, бяха напълно приемливи.
Чарли обаче не споделяше мнението ми. За нея леля ми и чичо ми бяха лицемерно набожни задръстеняци, намираше братовчед ми за странен, а Хила и децата за тотално изкукали. Ами, може би наистина не бяха съвсем наред. Последния път, когато Чарли ми дойде на гости, те играеха в пясъчника на „ходене по вода“.
— Какво имаш в ча-а-антата-а-а? — попита Йоханес Пол.
— „Ронина, дамата вампир“ — казах аз и прескачайки Йоханес Пол, се заизкачвах по аварийната стълба.
— Какво значи дама вампи-и-ир? — извика Йоханес Пол след мен.
— Можеш да го прочетеш в Библията за деца.
Обикновено не съм толкова груба към това дете, но днес разпитването ми бъркаше в здравето. Забързах нагоре по стълбата, отворих вратата на апартамента, захвърлих чантата си и торбата в ъгъла и заключих вратата след себе си. Ако имах табелка „Моля, не ме безпокойте“, щях да я окача на бравата. Исках всички да ме оставят на мира. Не желаех нищо друго, освен на спокойствие да прекарам няколко дни в търсене на подходящ начин да се преселя в отвъдното. Толкова много ли искам?
Разбира се, на сайтовете за депресия прочетох — каквато си бях съвестна, — че освен самоубийството, има и други начини за излизане от нея. Например, медикаменти. Аз обаче сериозно се съмнявах, че има такова лекарство, което да ми помогне да погледна на живота си, такъв, какъвто е в момента, през розови очила. Освен това, изглежда всички изброени антидепресанти имаха страничен ефект — от тях окапваше косата. Чудя се колко ли таблетки трябва да изпие човек, за да привикне не само с напълно объркания си живот, но и с оредялата си коса?
Другият вариант е една солидна хипноза. Нали знаете, една от онези хипнози, при които започваш да се държиш като кокошка, въртиш глава, кудкудякаш и се опитваш да снесеш яйце. Но хипнотизаторите, които умеят това, са рядкост. Повечето само гледат да ти измъкнат купища пари, затова че трийсет пъти са ти повторили: „Ти мразиш цигарите, прилошава ти само като ги видиш.“ Чарли беше при един такъв и още си пуши.
А що се отнася до психотерапията: докато терапевтът разбере това, което знам аз, може да минат години. А толкова дълго в никакъв случай няма да издържа.
До гуша ми дойде.
Чашата окончателно преля. Край. Дотук. Финито. Не мога повече.
Пък и на никого няма да липсвам.
А ако се намери някой, да е мислил по-рано за мен.
— Получихте имейл — съобщи ми компютърът.
— Голяма работа — отговорих му аз. Но все пак проверих пощата си. Може би обажданията от типа „Вие спечелихте“, идваха вече по мейла. Оказаха се писма от Брит Емке, сега баронеса фон Фалкенхайн, и братовчед ми Хари.
Скъпи бивши съученици и съученички — пишеше Брит, — ще трябва да смъмря Чарли, задето е дала имейл адреса ми на Брит. Сигурно отсега нататък ще ме зарива със снимки на нейните благородни наследници, нахлупили шапки на Дядо Коледа на главите. Всъщност няма значение, тъй като по Коледа отдавна няма да съм измежду живите.