Чашата окончателно преля. Край. Дотук. Финито. Не мога повече.
Пък и на никого няма да липсвам.
А ако се намери някой, да е мислил по-рано за мен.
— Получихте имейл — съобщи ми компютърът.
— Голяма работа — отговорих му аз. Но все пак проверих пощата си. Може би обажданията от типа „Вие спечелихте“, идваха вече по мейла. Оказаха се писма от Брит Емке, сега баронеса фон Фалкенхайн, и братовчед ми Хари.
Скъпи бивши съученици и съученички — пишеше Брит, — ще трябва да смъмря Чарли, задето е дала имейл адреса ми на Брит. Сигурно отсега нататък ще ме зарива със снимки на нейните благородни наследници, нахлупили шапки на Дядо Коледа на главите. Всъщност няма значение, тъй като по Коледа отдавна няма да съм измежду живите.
„Определихме дата на нашата среща. Ще отпразнуваме щастливото събитие на трети юни, тази година. Засега имаме шест потвърждения и четиринайсет отказа. За съжаление един/а съученик/чка е починал/а. Нямаме отговор на деветдесет и осем покани. Моля, обадете се възможно най-бързо, за да можем с Клаус Кьолер да направим необходимите резервации.“
За съжаление един/а съученик/чка е починал/а? Но кой? И от какво е починал/а? Защо Брит не ни каза името му/й и защо запази в тайна дори пола? Или може би това е евтин трик, с който да примами всички ни да отидем на срещата.
Какво ли би написала Брит, когато научи за моето самоубийство? „За съжаление, междувременно почина още един/а наш/а съученик/чка. Ако искате да научите кой/я е той/тя, елате всички на трети юни.“
А може би трябва така да подредя нещата, че срещата на випуска да съвпадне с деня на моето погребение?
Погледнах календара. Не, толкова дълго не бих могла да чакам. Сега е краят на април, а аз исках всичко да приключи по най-бързия начин. За щателно приготовление ще са ми нужни една, две седмици, не повече. Нямах време за губене — без работа, парите щяха да ми стигнат най-много до средата на юни.
Пък и сребърната сватба на леля Алекса ще се състои през третия уикенд на май, а аз за нищо на света не бих отишла. Там всеки член на семейството трябваше да изпълни — соло — едно лично съчинено четиристишие и дори да го изпее по мелодията на „Чуй какво отвън долита“, съпроводен от братовчед ми Хари на пианото. Досега нищо не ми беше хрумнало, освен това: „Чичо Фред, той носи фрак, холахи, холахо, не е ли той един тъпак, холахихахо!“ Но в действителност чичо Фред беше много симпатичен. От двамата, леля Алекса беше смотаната, само че тя не носи фрак.
Семейните тържества в рода на майка ми винаги са били ужасни. Обикновено имаше една камара белокоси стари лели, които изглеждаха еднакво и все питаха някого дали не е „мъничко напълнял“. Принадлежащите към тях стари чичовци пък казваха: „Но така си много добре“ и го тупваха по задника, сякаш това беше общоприет роднински ритуал. Братовчедите и братовчедките с деца пък се занасяха с мен, че вече чували биологичния ми часовник да тиктака, а майка ми, ако се случеше наблизо, изсъскваше: „Не се прегърбвай!“
Дори и невероятният кетъринг не можеше да компенсира този психически тормоз. Самата сватба на леля Алекса отпреди двайсет и пет години е свързана с лоши спомени.
Леля Алекса беше най-младата от всичките четири сестри на мама и сватбата й беше голямо събитие, с двеста гости в парка на един хотел-замък, с разкошен павилион, духов оркестър и търсения специално за събитието из цяла Германия майсенски порцелан, както и семейните сребърни прибори. За всички мои руси сестри и братовчедки бяха ушити розови сатенени рокли, носеха венчета от розови цветя на главите и кошнички, подплатени със сатен, пълни с розови пъпки.
Само аз, облечена с тъпата си тъмносиня рокля, трябваше през цялото време да стоя до родителите си, защото като шаферка с моята тъмна коса съм щяла да разваля сватбената снимка и общото русо впечатление, както обясни леля Алекса.
Дори майка ми намери това за прекалено, но леля Алекса беше непреклонна.
— Веднъж в живота си се женя и искам всичко да бъде перфектно — каза тя. — Пък и тя е още твърде малка и нищо няма да разбере.
Напротив. До днес си спомням тази сватба до най-малката подробност. Дори помня как баща ми беше смесил камъчета с ориза, който трябваше да хвърлям пред църквата по новобрачната двойка. И как един от двата бели гълъба, които бяха пуснати да излетят, се изака върху плешивото теме на чичо Густав. Тази сватба беше всичко друго, но не и перфектна. Много гафове можеха да бъдат спестени, ако леля Алекса не беше разиграла такъв цирк заради цвета на косата ми. Ако ме бяха облекли в розова рокля и ме бяха оставили да хвърлям цветя, никога нямаше да се пъхна обидена под масата, където беше и дакелът на дядо. И през ум нямаше да ми мине, ей така, от чиста скука, да завържа връзките за обувки на дядо за каишката на Валди. Ако си играех като другите шаферки на принцеса, нямаше да хвърля на ливадата любимата топка на Валди и Валди нямаше да повлече дядо Роденкирхен и да го събори от стола, а дядо Роденкирхен нямаше да се хване за покривката и целият порцелан нямаше да падне на земята и да се пръсне на хиляди парчета. А аз нямаше да бъда до ден-днешен известна като „най-малката дъщеря на Доротея, потрошила майсенския порцелан“. Макар че сигурно вече съм по-известна като „най-малката дъщеря на Доротея, потрошила майсенския порцелан, която още не си е намерила мъж“.