„Скъпа Гери — пишеше братовчед ми Хари, — вчера беше крайният срок за изпращане на четиристишията по повод сребърната сватба на родителите ми. Понеже искам да увековеча писмено всички строфи и да ги поднеса подвързани като книжка за спомен на юбилейната двойка, моля те незабавно да ми изпратиш твоя куплет. Освен това, ще излизаме по азбучен ред, така че ти се падаш по ред между братовчедката Франциска и чичо Густав. За да се упражняваш: ще запеем песента в ре мажор.“
„Макар и млад, напълно си изкукал, холахи, холахо“, запях аз, макар и вероятно не в ре мажор. „Майната ти, но на това няма рима, знаеш ти, холахиахо!“
А трябва и да се упражнявам заради тази тъпотия, типично за родата. За пример и вдъхновение Хари беше приложил собствените си поетични излияния. Правеше впечатление, че във всеки стих се повтаряше думата „ниже“.
— Хари стихове противни ниже, и аз такива да пиша той ще се погрижи.
Затворих съобщението на Хари и отворих нов документ.
„Преди да умра, трябва непременно да направя следното“, написах аз на първия ред. „Първо: да напиша завещанието си. Второ: да помисля върху тъпото четиристишие на Хари, иначе глупакът ще цъфне на вратата ми. Трето: да изчистя жилището и да изхвърля всичко, което не е за гледане. Четвърто: да напиша прощални писма, виж списъка с получателите. Пето: да изпратя отказ за срещата на випуска. Шесто: да отида на фризьор.“
Завещанието не е шега работа. Баба Роденкирхен не беше направила такова, само устно се беше разпоредила накитите й да се разпределят между внучките.
— Нека всяко момиче да си избере по нещо — казала тя. — Да се наредят една по една, като започне най-малката.
Идеята сама по себе си е добра, но след като оттам, горе, е видяла блъсканицата около кутията с бижута, сигурно е стигнала до извода, че щеше да е по-добре да беше написала завещание.
Леля Евелин, която имаше само момчета и така отпадаше напълно по силата на регламента за „внучките“, беше застанала със скръстени ръце в ъгъла на стаята и си мърмореше нещо, а майка ми за първи път беше извънредно доволна от факта, че има четири дъщери. Мисля, че това беше единственият ден в живота й, в който тя не съжаляваше, че никоя от нас не се е родила момче.
— Вземи сапфира, сапфира — шепнеше леля Алекса на тригодишната ми тогава братовчедка Клаудия.
Но Клаудия, която и представа си нямаше как изглежда сапфирът, първо посегна към една коралова огърлица, а после към кехлибарения медальон с мушичка в него. Като видя това, леля Алекса избухна в сълзи. Нашите братовчедки Диана, Франциска, Мириам и Бети се нахвърлиха на фалшивите перли, сребърните медальони, гранатовите украшения и герданите от розов кварц, а през това време техните майки си блъскаха главите в стената, но Тине, Рика, Лулу и аз, без да обръщаме внимание на евтините боклуци, си взехме наистина стойностни неща: Тине получи сапфиреното колие, Рика — диамантените обици, Лулу — платинен часовник с брилянти, а аз си избрах пръстен с огромен шлифован аквамарин.
Когато го сложих на малкия си пръст, леля Алекса високо изрида, а леля Евелин промърмори:
— Копеле!
— Ти по-добре не се обаждай — обърна се към нея майка ми. — Ти си присвои всички антики и порцеланът.
— Какъв ти порцелан? — извика леля Евелин. — Хубавия, майсенския го потроши най-малката ти дъщеря.
— Вярно е — каза леля Алекса. — И за да е справедливо, тя не трябва да получи нищо.
Но баба ми не беше споменала нищо подобно. На втория тур беше същото.
— Не тези червени обици, Диана, другите червени обици!