Ние инстинктивно пак нацелихме най-ценните неща. Рика взе медальона с едрия опал, Тине — смарагдовия пръстен, Лулу — рубинените обици, а аз — перлената огърлица с диамантена закопчалка. Майка ми много се гордееше с нас.
Като се изключат накитите, нямах някакво наистина ценно имущество, но все пак не исках малкото, което притежавах, да попадне не в когото трябва. Например колекцията ми от антикварни детски книжки, iPod-ът или лаптопът. Малко оставаше да вдигна телефона и да кажа на майка ми: „Да не си посмяла да дадеш всичко на Арсениус и Хабакук, чу ли?“ Но навреме се усетих, че подобно изказване би било доста неразумно. До деня на смъртта ми не трябваше да привличам вниманието върху себе си, а да се държа съвсем нормално. В противен случай, ако някой усети какво кроя, като нищо ще ме затворят в психиатрията.
Исках да подходя систематично към тази работа, както съм правила през целия си живот. Вече бях изяснила „защо“. Сега следваше да се погрижа за това „как“. Трябва да бъде възможно най-безболезнено и да не е нещо сложно. И в никакъв случай да не е неестетично. По възможност исках и мъртва да изглеждам горе-долу добре. Човек трябва да помисли и за този, който ще го намери.
Само че нямаше да е никак лесно.
Всяка събота вечер се събирахме с приятели да готвим и докато се приготвях, мисълта ми непрестанно се връщаше към това, как да „го“ направя.
В сайта www.depri-na-und.de си направих психотест на тема „Какъв тип самоубиец сте?“ и от него установих, че определено съм тип Мерилин Монро, а не тип Ана Каренина, нито тип харакири. Да си призная честно, това доста ме устройваше. Но пък никъде не дават приспивателни таблетки без рецепта. Намерих само една фирма в интернет, която предлагаше „фармацевтични продукти от всякакъв вид без оригинална опаковка“ по 50 цента за хапче. Дали да не си поръчам оттам един килограм таблетки, да ги погълна и да видя какво ще стане? Но с моя късмет накрая ще се окажат я виагра, я витамин С. Или пък такива, от които порастват мустаци.
Облякох си стария зелен пуловер, дънките и сложих любимите си обици с жабока цар. Погледнах в огледалото дали нещо в изражението ми не издава плановете ми за самоубийство и открих, че ъгълчетата на устните ми са някак неподходящо повдигнати нагоре. Винаги така се получаваше. Беше чисто анатомична особеност. В нашия род всички жени имаха тази широка, заоблена, вечно усмихната патешка човка.
— Чувствени устни — казваше винаги Улрих.
— Жабешка муцуна — я наричаше Брит Емке едно време, в шести клас.
Затова ние с Чарли поставихме между страниците на учебника й по латински една току-що прегазена жаба. За да види поне веднъж как изглежда една истинска жабешка муцуна. Леле, какъв писък нададе!
Когато слизах по аварийната стълба, Фолкер, Хила и децата вече бяха седнали да вечерят.
„… и благослови това, което си ни дарил“, чух ги да казват в хор. През отворения прозорец ухаеше вкусно на печено месо. Изведнъж се сетих, че цял ден нищо не съм яла, и побързах към трамвайната спирка.
Едно време вечерите, когато готвехме, бяха винаги много забавни. Обичахме да приготвяме изискани и екзотични ястия, да пием превъзходни аперитиви и вина и да пируваме и приказваме до среднощ. Но откакто се появиха децата, моите приятели съвсем изгубиха чувството си за екзотичност, а неузрялото сирене, алкохолът и тандурито внезапно станаха „опасни“. Защото въпреки уговорката, винаги имаше поне едно дете — „детегледачката отказа“, „тя толкова искаше да дойде“, „никнат му зъбки“, — нямаше вече и суши, защото децата не го харесваха.
И докато скъпата риба се превръщаше в обикновени рибени хапки (които после се поливаха с кетчуп), децата играеха на гоненица около кухненския плот. По-късно все се намираше някое, което да заспи в скута ми, а аз не смеех да мръдна, краката ми изтръпваха и ми беше трудно да не заспя и да следя монотонния разговор за детски лагери и такси за детски градини. Ако не аз, то някой друг възрастен заспиваше и това беше знак за разотиване, обикновено много преди единайсет часа.
Оле и Мия — единствените, освен мен, Улрих и Чарли, които нямаха деца — в последно време твърде подозрително се разболяваха от грип или други болести. Предполагах, че в действителност те просто предпочитаха в съботната вечер да ходят сами на кино. Или пък си готвеха нещо не пюрирано, пикантно и сурово в собствената си кухня.
А сега Улрих и Чарли също бяха бременни и вече не остана никой, с когото заедно да се смея на другите.