— Ама, че гадост — каза Оле и погледна към жена си, която Чарли принуждаваше в този момент да докосне гърдите й. — Ей, Мия, ти ще караш. Днес е мой ред да пия.
— Не, аз съм на ред — каза Мия.
Тя беше много хубава червенокоса жена със завидно дълги крака. Работеше като заместник-началник на администраторите в луксозния хотел „Лексингтън — Пет сезона“. Между другото това е хотелът, в който щеше да се състои сребърната сватба на леля Алекса. Наемът на „залата с огледалата“ възлизаше на две хиляди и петстотин евро без обслужването. Трябваше да попитам Мия за това по поръка на майка ми. По някаква причина за майка ми тази зала с огледалата беше като трън в окото. Най-вероятно защото нейната собствена сребърна сватба се състоя у дома, във всекидневната с леопардите и ангелчетата, на което леля Алекса неодобрително беше смръщила нос.
— Плаща две хиляди и петстотин евро за наем на зала, а се оплаква на леля Хулда, че няма пари — беше извикала майка ми и веднага се втурна към телефона. Пралеля ми Хулда, известна още и като „заможната леля Хулда“, нямаше деца, но имаше огромно състояние и една прекрасна вила. Майка ми и сестрите й от малки се натискаха да станат любимите племеннички на пралеля Хулда и да останат такива. Съперничеството между тях ги караше да доносничат една за друга.
— Миналия път ти пи — каза Мия на Оле. — Здравей, Гери, радвам се да те видя. Да не би и ти да си бременна?
— Не — отвърнах аз. — Както може би знаеш, нямам приятел.
— И никой не разбира защо — рече Оле.
Той винаги флиртуваше по мил и невинен начин с мен, така че да се чувствам добре, но да не храня напразни надежди. Оле винаги е бил мой тип. Понякога — много рядко — си позволявах да размишлявам над това, какво би било, ако не беше Мия.
Каролине ме прегърна, сякаш току-що съм пристигнала.
— Пуловерът ти нов ли е? — попита тя. — Седи ти просто великолепно, нали, Оле, Гери изглежда чудесно, като онази актриса, която я хванаха да краде.
— Уинона Райдър — каза Оле.
— Именно — отговори Каролине. — Гери поразително прилича на Уинона Райдър.
— Ха-ха-ха — каза Мия.
Каролине я изгледа лошо. Тя не харесваше Мия и никога не прости на Оле, че се върна при нея точно когато те с Берт се опитваха да ни съберат с Оле.
— Гери е тип Уинона Райдър, с големите си кафяви очи, с тъмните си къдрици…
— … с дебелия си задник — допълни Мия.
— Ако задникът на Гери е дебел, какво да кажем за моя тогава? — попита Каролине.
— Че е още по-дебел — каза Мия.
— Всъщност аз съм тип Мерилин Монро — намесих се бързо аз, за да попреча на Каролине да се нахвърли на Мия.
— Не, в никакъв случай, миличка — включи се Чарли и ме целуна възторжено. — Мерилин е била руса и с големи цици. Като моите, я ги пипни!
— Да, радвай им се, докато още можеш — каза Каролине. — Някой ден с удоволствие ще ти покажа стриите си.
Мия завъртя очи.
— Оле, опипа ли циците на Чарли? Ако не, моля те, направи го, иначе няма да миряса цяла вечер.
— Само недейте да завиждате — каза Чарли. — Гери, ти всъщност получи ли имейла от Брит Емке? Не е ли ужасно, че един от нас вече е починал? Кой според теб? И от какво ли е умрял? О, наистина се радвам, че отказах цигарите. Значи, можело. Сега сме в такава възраст, в която човек трябва много да се пази.
Улрих яко ме тупна по рамото.
— Е, сестро! — каза той. Откакто бяха двойка с Чарли, той се държеше с мен така, сякаш сме двама стари приятели по чашка и помежду ни не е имало никога нищо. — Какво ще кажеш за нашата новина?
— Поздравления — рекох.
— Да, и от мен — додаде Мия. — Наистина, страхотни цици.
— Хора, съжалявам за агнешкото — обади се Берт. — Но за следващата събота ще го имаме, обещавам.
— За съжаление, следващата събота няма да съм тук — каза Мия. — Тогава ще съм на обучение в Щутгарт.
— Може би и аз няма да съм тук — казах аз.
— Къде ще ходиш? — попита Каро.
— Аз ли… ааа — запелтечих аз. По дяволите! Сега вече се издадох. За щастие, другите изтълкуваха изказването ми съвсем погрешно.
— Охо — каза Мариус. — Гери има среща!
— Гери и рандеву! — извика Берт. — Най-после доживяхме и това.
Рандеву? Да, можеше и така да се каже. Почувствах как кожата ми настръхва. Рандеву със смъртта. Като във филма с Брад Пит — „Да срещнеш Джо Блек“.