— И как се казва той? — попита Чарли.
— А-а, Джо — казах аз и се изчервих.
— А какво работи? — осведоми се Оле.
— Той е, а-а-а, голяма клечка в, а-а-а, произвеждат сърпове за коси и разни такива работи — казах аз.
— За градински косачки? — попита Мариус.
Поклатих глава.
— От тези старомодните… с остриета.
— Сигурно ножове „Солинген“ — каза Берт. — Може би ще ни уредиш с няколко добри ножове за суши. Апропо — кой отговаря днес за предястието?
— Хайде, от мен да мине, аз — прозя се Марта.
— Слушайте, не е ли по-добре да прескочим супата? — попита Каролине и също се прозя. — Иначе, според мен, много ще се проточи. А ако просто сложим зеленчуците в тигана при филето и заедно ги задушим също ще стане, нали? Пък и ще имаме по-малко за миене после.
— Съгласен съм — каза Мариус и също се прозя.
Оле размени многозначителен поглед с Мия и мен и затърси тирбушона. Ние му подадохме безмълвно чашите си за вино.
На следващия ден майка ми сложи крак на моите терзания като, както вече знаете, връчи в ръцете ми, колекцията си от сънотворни таблетки. Не можех да повярвам на късмета си. Дори и да имах някакви съмнения относно редността на намеренията си, с това те окончателно се бяха изпарили. Съдбата ми беше дала пределно ясен знак, че трябва да се ориентирам към приключване на житейския си път. Защо иначе й беше да ми предостави толкова услужливо достъп до цяла камара приспивателни таблетки?
Сега, когато държах в ръцете си решението на всички мои проблеми, можех спокойно да планирам „рандевуто си с Джо“ — звучи много по-приятно от „самоубийство“. Дори си купих нова рокля за срещата ми с Джо.
Бях споменала, че всъщност съм пестелива по природа, но тъй като знаех, че парите повече няма да ми трябват, можех най-после да ги харча без угризения на съвестта. Беше важно да изглеждам добре, когато ме намерят. А роклята беше умопомрачителна — плътно прилепнала, но без да приличам на салам, дълбоко изрязана, но без да е вулгарна, и огнено червена — цвят, който изключително ми отиваше.
— Направо да умреш, толкова е хубава — каза и продавачката, без да подозира колко е права.
За съжаление нямах подходящи за нея обувки и първо реших да не си купувам, тъй като, когато ме намерят, ще съм легнала, но когато видях прекрасните червени сандали с пеперуди от изкуствени камъни, веднага си ги купих, въпреки че бяха доста скъпи, а и едва се задържах на тънките им високи токове. Но нали нямаше да ми се налага да ходя с тях. А и те така изящно подчертаваха глезените, че изглеждах добре дори и легнала.
Освен това си купих две бутилки много скъпа водка. Едната беше за тренировка, а другата за въпросния момент. Умението се състоеше най-вече в това, сънотворните таблетки и алкохолът да се задържат в стомаха, без да бъдат повърнати. Това изискваше известна тренировка. Събрах всички алкохолни питиета в апартамента си и реших да ги изпия през седмицата едно по едно. Така, от една страна, щях да повдигна настроението си, а от друга — да потренирам и да почистя жилището си наведнъж.
За срещата си с Джо бях определила идния петък. Жилището ми не беше подходящо място, където да се самоубия. Все пак трябваше да се съобразя с Хила и децата. Ето защо резервирах двойна стая в „Регенси Палас“ с изглед към Рейн, за разточителните 320 евро на нощ. С включена закуска, която така и нямаше да опитам. А най-хубавото от всичко беше, че нямаше да се налага да си платя сметката.
Но дотогава имах да свърша много работа.
Още в неделя вечерта започнах да тренирам с двете бутилки червено вино, които чичо Корбмахер ми беше подарил за трийсетия ми рожден ден. Заразхождах се с чашата вино в едната ръка и плик за боклук в другата из апартамента и се опитах да го погледна през очите на опечалените. Най-напред изхвърлих вибратора, който Чарли ми беше подарила. Не можех да си представя майка ми да го намери. Или леля ми. Това беше страховито нещо, което изобщо не приличаше на човешкия си еквивалент, освен ако не съществуват мъже с два неонови на цвят пениса. Така и не разбрах за какво служи вторият. Ако трябва да съм честна, уредът все още си седеше неизползван в оригиналната опаковка. Докато го изхвърлях в плика, съвестта ми се обади за кратко. Чарли беше казала, че е много скъп, най-доброто на пазара, лимитирана серия, но май вече беше късно да го продам в еВау. Изхвърлих торбата с боклука не в контейнера пред нас — може би щяха да го претърсят, — а в кошчето на трамвайната спирка. Току-виж някой бездомник го намерил и му се зарадвал.