На връщане, в коридора се препънах в торбата, която ми беше дала Лакрице, най-отгоре беше „Ронина — дебнещата в мрака“, пилотният роман, който Адриан, така да се каже, беше сътворил. Исках да го изхвърля в кофата за стара хартия, но любопитството ми надделя и го зачетох. В него Ронина, новоизлюпената дама вампир, трябваше да опази жена на име Кимбърли от зъбите на вампир отцепник.
Беше толкова скучно, че за да издържа, пресуших цяло шише червено вино.
Боже! Този Грегор Адриан наистина трябва да е щастлив, че има и друга работа и не му се налага да живее от писане. От всяка страница лъхаше отчайваща бездарност. Но затова пък фантазията му не знаеше граници.
Почти без да искам, започнах да обмислям как би могло да се напише по-добре. Като характер тази Кимбърли не беше нищо особено, а и отцепникът имаше много неясни мотиви защо точно нея да ухапе. В Кимбърли нямаше нищо специално, дори и кръвната група. Не, тук отвсякъде липсваше драматичност, истинска мотивация и дълбоки чувства. Чувства като тези на болната от левкемия Лея… Без да се усетя, седнах на бюрото и написах съвсем нова версия на „Пътят на Лея“. Трябва да призная, че първоначално замисленото действие получи размах чрез многото борби с тризъбци и че макар както на антагонистите, така и на протагонистите неведнъж да им растяха вампирски зъби, като цяло се получи доста прилично напрежение. Що се отнася до еротиката, възбуждащото идваше оттам, че никога не се знаеше точно кога този тип ще целуне и кога ще ухапе някого.
В полунощ — тъкмо се бях концентрирала върху сцената за трансформацията, една сложна смесица от кръвопускане и секс — звънна телефонът. Беше Чарли.
— Сънувах кошмар — каза тя. — Да не те събудих?
— Не — казах аз и си долях от виното. — Аз самата имах перверзен кошмар. С много кръв.
— Сънувах, че с Улрих сме ужасни родители — каза Чарли. — И когато се събудих, си дадох сметка, че е точно така.
— Глупости — казах аз. — Вие ще бъдете страхотни родители.
— Не — каза Чарли. — Снощи пак пропуших. Наистина, само половин цигара, но то е по-силно от мен.
— Е, половин цигара не е кой знае какво — казах аз.
— Нали знаеш какво се случва с цветята вкъщи — каза Чарли. — Ами ако и с бебето стане същото?
— Аз не бих се тревожила за това — казах аз. — Човек винаги се справя, когато му дойде до главата.
— Ще го забравя в някой супермаркет — каза Чарли.
— Ще му вържем звънче — казах аз.
— По дяволите, лошо ми е — каза Чарли. — Мисля, че ще повърна. Благодаря ти, че ме изслуша.
— Няма за какво — казах аз и отново се съсредоточих върху ръкописа си.
Седмицата до рандевуто ми с Джо премина като в сън. Всеки ден прилежно тренирах издръжливостта си на пиене и изпълнявах точка по точка задачите от списъка. А междувременно приключих „Пътят на Лея в мрака“, тъй като ние, Девите, не обичаме да оставяме нещата недовършени. Започнем ли нещо, непременно трябва да го завършим.
Това важеше и за уборката.
Изнасях пълни торби с боклук от апартамента си. Веднъж започнало, фанатичното ми разтребване не знаеше граници. Покъщнина, дрехи, обувки, бельо, сувенири, картини, хартийки, чаршафи, козметика — всичко, което не харесвах на сто процента, отиде на боклука. Трябваше да остане само това, което считах за автентично и което не се срамувах да покажа. А то беше доста малко. Особено от дрехите ми не остана почти нищо.
Ако не беше невротичната ми депресия, това почистване щеше дори да ми достави удоволствие. След него жилището ми изглеждаше някак по-голямо, шкафовете се изпразниха и всичко си беше на мястото.
Всяка сряда трябваше да чистя у леля Евелин и макар че този път ме накара да разреша ресните на персийските килими и да почистя фурната, времето мина някак си неусетно. Кой да предположи, че с едно сръбване на водка чистенето става толкова приятно!
— Следващия път ще измием шкафовете — каза леля Евелин. Тя винаги казваше „ние“, когато говореше за това, какво трябва аз да направя. В действителност обаче пръста си не помръдваше, а през цялото време само ме гледаше и нареждаше.
— Ще е чудесно — казах аз. Защото следващата седмица нямаше да ме има.
Когато се прибрах вкъщи, ми се обади Лакрице и ме попита как вървят нещата със синопсиса ми. Казах, че ще изпратя готовия ръкопис следващия петък и тя много се зарадва.