7
Слизането ми във фоайето беше грешка, при това голяма. Огромна, непоправима грешка.
И то заради едната суетност.
Случи се именно защото изглеждах великолепно. Косата, прическата, роклята, обувките — всичко това беше умопомрачително! Ако трябва да съм откровена, никога не бях изглеждала по-добре. Седмицата с прекалена консумация на алкохол се отрази добре на фигурата ми, тъй като през повечето време ми беше прекалено лошо, за да мога да ям. Резултатът беше прекрасен плосък корем и видимо по-слаби черти на лицето. Тъмните сенки под очите ги правеха да изглеждат по-големи. А фризьорът ми беше направил кичури с цвят на карамел и мед и изглеждах фантастично.
През последния ден от живота си тя блестеше с неземна красота. Който я видеше, никога нямаше да я забрави. Сякаш някой вълшебник я беше изваял, придавайки й неустоим и невинен образ.
Цяло разточителство щеше да е, ако приживе не се бях показала поне веднъж в тази рокля. Само пред няколкото непознати долу в хотела и само за няколко минути. Тъкмо да използвам възможността да изхвърля опаковките на сънотворните таблетки, които бях извадила от станиоловите блистери и подредила на масата в пет редици. До тях стояха водката, шише с вода, водна и ракиена чаша.
Бях пуснала прощалните писма в пощенската кутия пред хотела, както си му беше редът. Това бяха куп дебели пликове, пощенските такси за изпращането на които ми струваха цяло състояние и които напълниха догоре пощенската кутия.
В шест часа вечерта я изпразваха, а сега беше седем и половина. Моите последни думи вече пътуваха към получателите си.
Всичко вървеше по план. Повече нищо не можеше да се обърка.
— Имам още време — казах на отражението си в огледалото. Голямото огледало в хотелската стая беше позлатено и придаваше на отражението ми достойнство. — Мога да сляза долу и да зарадвам хората с вида си, а после отново ще се кача и ще започна с гълтането.
Отражението ми не се възпротиви, то пооправи кокетно косата си и ми се усмихна. И аз му се усмихнах. Това блестящо червено червило наистина ми стоеше страхотно. Обикновено си слагах червило с едва доловим цвят, за да не подчертавам и без това голямата си уста, което невинаги се отдаваше дори на Джулия Робъртс. Но ако не се осмеля днес, то кога…
Когато слязох долу във фоайето и изхвърлих опаковките на таблетките в кошче за боклук, там седяха само две възрастни жени, които, както изглежда, си бяха забравили очилата вкъщи. А момичето на рецепцията изобщо не ме удостои с поглед. През въртящата се врата влязоха двама бизнесмени, но те веднага кривнаха наляво към бара. Те дори не ме видяха. Ей! Това е последната ви възможност да ми се възхищавате приживе!
И тъкмо когато реших да се обърна и да се прибера в стаята си, чух свирене на пиано откъм бара и ми хрумна безумната идея да изпия последна чаша шампанско, така да се каже за настроение. Ако бизнесмените не ме забележеха и тогава, седнала на високия стол на бара с кръстосани крака, значи бяха безнадежден случай.
И така, затраках с токовете на изумителните си червени обувки към бара, отивайки право към собствената си гибел. Но тогава още не го знаех, наслаждавах се само на одобрителните погледи на двамата бизнесмени, които бяха седнали на маса срещу бара. Стана точно както се надявах! С доволна усмивка се покачих на един от столовете, точно в полезрението на двамата. Е, все пак си струваше усилието. Дори келнерът зад бара изглежда ме намираше за възхитителна.
— Чаша шампанско, моля — казах аз и леко запърхах с мигли.
— Веднага — отговори келнерът.
Сложих крак върху крак, пригладих роклята си и хвърлих поглед наоколо. Помещението беше потопено в хладна, мъжделива светлина и разделено на много плюшени сепарета. По това време още нямаше много хора. Кафе-машината боботеше тихо, пианистът свиреше „Когато времето отлита“, а в ъгъла срещу бизнесмените, полузакрита от растение, се натискаше една двойка. На мен не ми се гледаше натам, но те така се целуваха, сякаш завират езиците си чак в гърлото на другия, отвратително.