Жената беше с червена коса, а ръцете й, които се подаваха от малката черна рокля, бяха посипани с лунички. Приличаше на Мия. Сега мъжът извади езика си от устата й и тя се засмя. Същият смях като на Мия.
Един момент!
Сега можах да видя профила й съвсем ясно. Това беше Мия, нямаше никакво съмнение.
Но мъжът не беше Оле. Той беше тъмнокос и поне с десет години по-стар.
— Шампанското ви — каза келнерът.
Не, не е възможно. Мия е на обучение в Щутгарт и освен това е щастливо омъжена. Жената, която току-що стана и мина покрай мен, плътно притисната до чуждия мъж, нямаше как да е Мия. Но беше тя. Мина толкова близо до мен, че дори усетих парфюма й.
Понечих да кажа нещо, но Мия изобщо не ме забеляза. Мъжът беше сложил ръка на задника й, а тя се кискаше, докато излизаха през стъклената врата във фоайето.
— Ей сега се връщам — казах на келнера и последвах двойката до вратата.
Видях как говорят с момичето на рецепцията, как тя им даде ключ и как все така прегърнати се отправиха към асансьора.
Какво да правя сега? Не трябваше ли поне да се обадя на Оле, преди да отстраня единствения свидетел на случилото се, тоест себе си? Горкият Оле мислеше, че жена му ходи на обучение след обучение, а пък тя му изневерява с някакъв Опипвач на задници и Езикозавирач в гърлото. Колко тъжно!
От друга страна, това какво ме засягаше? Може да е инцидентен случай, за който Оле никога да не разбере и да си живее щастливо с Мия…
В този миг някой сложи ръка на рамото ми. Аз изписках уплашено.
— Шшшт — каза този някой. — Аз съм.
Беше Оле.
Гледах го, сякаш беше привидение. Но наистина беше той, светлата коса падаше на челото му, около него леко ухаеше на зъболекар.
— К… какво правиш тук? — попитах аз.
— Седях ей там — каза Оле и ми показа едно отдалечено сепаре. — Мислех, че нещо ми се привижда, когато те видях да влизаш.
— Да, но, но, Мия… — запелтечих аз.
— Да, и Мия е тук — каза Оле. — С любовника си.
Зяпах го с отворена уста.
— Е, в началото и аз бях малко шокиран — каза той. — Ела, вземи си шампанското и седни при мен ей там, в ъгъла. Ще ти разкажа цялата тъжна история. Дългата тъжна история, която ме превърна в мъж, който шпионира жена си.
— Не, не мога, аз… аз трябва да свърша нещо — казах.
Макар че Оле беше видимо разстроен, нямаше да мине много време, преди да ме попита какво търся в този хотел. И тогава планът ми щеше да загази. Оле отметна косата от лицето си.
— Извинявай, виждам, че имаш среща. Джо се казваше, нали? Предполагам, че чакаш него, а?
Кимнах.
— Е, да, разбирам, сега имаш съвсем други грижи и едва ли ти е до разговори за проваления ми брак.
Оле изглеждаше така, сякаш ей сега ще се разплаче.
— Наистина моментът не е подходящ — казах аз нещастно.
— Естествено. Абсолютно. Разбирам. Но когато те видях да влизаш през вратата, имах чувството, че това е знак на съдбата или нещо такова… лице на приятел! Някой, който ще ми помогне да дойда на себе си… Съжалявам.
— Всичко е наред — казах аз.
— Твърде хубаво е, за да бъде истина. — Оле погледна часовника си. — Едва осем без петнайсет е. Знаеш ли какво? Просто ще седна до теб на бара и ще пия, докато дойде твоят приятел. За колко сте се уговорили?
— Ами, всъщност за осем — казах аз, докато отново сядах на високия стол до бара, а мислите се щураха в главата ми. О, Боже, как сега да се отърва от Оле? Кой ме караше да напускам стаята си и да слизам долу! — Само че, ъъъ моля те не ми се сърди, но няма ли да изглежда странно, ако двамата заедно го чакаме тук? Не мисля, че…
— О, разбирам, разбирам — каза Оле и седна до мен на стола. — В никакъв случай не искам да проваля срещата ти.
— Добре — казах аз.
— Не се тревожи. Аз ще държа вратата под око и когато любимият ти влезе, веднага ще се престоря, че изобщо не те познавам — каза Оле. — Все едно че съм пияница, който случайно е седнал на бара до теб. Бих пийнал уиски. Едно двойно, моля. Дори тройно, ако има такова. Без лед.
Отпих от шампанското си. Наистина се струпаха твърде много досадни случайности. Веднъж човек да реши да се самоубие и…
Може би просто трябваше да извикам „А, ето го“, да се втурна към фоайето и да избягам в стаята си, преди Оле да разбере какво става. Само това ми хрумваше като възможност да се откопча от него.