— И му оставих десет евро бакшиш — каза Оле. — Мия и онзи си взеха стая и цял следобед прекараха в нея. Бях напълно объркан. Не знаех какво да правя.
— Мога да си представя — казах аз.
— И така, седнах тук в бара и зачаках. Идея си нямах какво търся тук, но така или иначе, нищо по-разумно не ми хрумваше. По някое време двамата наистина се появиха. Аз гледах да не бия на очи от ъгъла, в който седях, но те и без това бяха погълнати един от друг. През цялото време чувах странния й кикот.
— Може езикът му да я е гъделичкал в носа — казах аз.
— И тогава влезе ти — каза Оле. — Сякаш беше ангел в червена рокля. Помислих, че имам халюцинации! Но в същото време почувствах облекчение. Наистина, не знам какво щях да правя, ако не се беше появила. Сигурно щях да застана пред този тип и да го фрасна.
— Ами! Не вярвам — казах аз.
— О, и аз не вярвам — рече Оле и се сви. — Киснех си страхливо в ъгъла и се стараех дори да не дишам. Ужас. Що за жалък страхливец съм аз!
— Не си страхливец, просто си под въздействие на шока.
— Да, да, така е. Но за щастие сега ти си тук. — Оле избърса сълзите от лицето си. — О, Боже, толкова ми е неудобно. Наистина! Ти си се настроила да прекараш хубава вечер, а аз, аз ти проглушавам ушите от рев. Това наистина е… абе, срамувам се. Искрено съжалявам.
— Всичко е наред. Какво ще кажеш да ти хванем едно такси отвън и спокойно…
Оле поклати глава. Погледна часовника си:
— Твоят Джо не е от най-точните, а?
Оле сякаш беше залепен за бар стола. Обърнах се към вратата. Японците бяха изчезнали. Но затова пък на рецепцията стоеше един мъж. Можех да се втурна към него и да се престоря, че това е Джо. Но тогава забелязах, че той имаше ужасно клепнали уши. Дори от мястото, където седяхме, изглеждаха направо ужасни. Не исках Оле да си помисли, че си падам по мъже с такива уши.
— В „Лексингтън“ щяха да направят на Мия отстъпка като на служител — каза Оле. — Но там щеше да е неудобно да се среща с любовника си. Тъпо, нали? Бихте ли ми дали още едно уиски? Двойно и тройно, моля.
— Въпросът е защо не се срещат в дома му? — казах аз.
Оле повдигна рамене.
— Може да живее далече. Или бърлогата, в която живее, да не е за пред хора.
— А може просто и той да е женен — казах аз.
— О, Боже — каза Оле. — Каква свиня.
— Предполагам, че и за двамата това е само една афера. Бракът е важен за тях и те не искат да го рискуват — предположих аз. — Ако се престориш, че нищо не знаеш, всичко може да си остане както преди и да остареете щастливи заедно.
— Ти да не би окончателно да превъртя? — извика Оле. — Що за болна връзка би било това? — Той отново погледна часовника си. — Сигурно твоят Джо е попаднал в задръстване. Всъщност откъде ще дойде той?
Направо от отвъдното, човече. С косата си.
— От, а-а-а, от Франкфурт — казах аз.
— Аха — каза Оле. — Надявам се, че не говори на хесенски диалект. Веднъж беше споменала, че не ти звучи секси.
— Да, така е. Но Джо говори на книжовен немски. Всъщност, роден е, а-а-а, в Бремен.
— А кога ще дойде? — попита Оле. — Не е проява на изискан вкус да караш някого да чака. Сам на бара.
Вече започваше да ми лази по нервите.
— Слушай, мога да почакам и сама. На твое място бих се прибрала вкъщи.
— И дума да не става — каза Оле. — В никакъв случай няма да те оставя сама на бара да те зяпат толкова непознати мъже.
— Никой не ме зяпа — казах аз.
— Напротив. Всички те зяпат. На онези двамата там отпред през цялото време им текат лигите. Но и тази рокля е… доста възбуждаща.
— Хм, благодаря — казах аз.
— Наистина. Никога не съм те виждал с нея. Обувките също.
— О, те са толкова стари — казах аз.
— Гледам, че и на фризьор си ходила — каза Оле. — И Мия вчера беше на фризьор. — Донесоха му уискито и той отпи две малки глътки. — Как мислиш, на колко ли е години?
— Джо ли?
— Не, любовникът на Мия. Изглежда стар, нали?
— Бих казала, към средата или края на четирийсетака.
— Дъртак — каза Оле. — Сигурно с Мия по-лесно изживява кризата на средната възраст. А Джо на колко години е?
— На трийсет и пет — казах аз. Това беше броят на сънотворните таблетки, които ме чакаха горе в стаята и се питаха, къде, за Бога, се губя.