— Но какво става с този човек? — попита Оле. — Можеше поне да се обади, че ще закъснее.
— Забравих си телефона горе в стаята — казах аз. — Най-добре да изтичам да го донеса.
Оле ме погледна изумено.
— Наела си стая тук?
— Ами, да.
— Но защо? С Джо можехте да отидете у вас. Или — о, не, само не ми казвай, че имате тайна афера, за която никой не бива да знае.
— Глупости — казах аз. — Нали всички знаете за него.
— Той е женен, нали?
— Не — казах аз. — Не, не е!
Оле замълча, но мълчанието му беше някак съжалително. Пианистът отново засвири „Когато времето отлита“. Сигурно не можеше друго. Исках да изляза от тук.
— Желаете ли още шампанско? — попита келнерът.
— Не, благодаря… Е, добре, от мен да мине.
Въздъхнах. Не можех просто ей така да се кача горе и да свърша със себе, докато Оле се разкъсва тук от любовни терзания. Най-малкото трябваше да се уверя, че се е прибрал благополучно и че няма да направи някоя глупост.
— Да не искаш да останеш цяла нощ тук и да чакаш Мия?
— Не знам — каза Оле.
— Не мисля, че това е добра идея — казах аз.
— Ти имаш ли по-добра? — попита Оле.
— Най-добре ще е да си отидеш вкъщи и да размишляваш на спокойствие.
— За какво да размишлявам? — попита Оле. — За това, че съм пълен идиот ли?
— Примерно — казах аз.
Оле си поръча още едно уиски.
— Само че на мен ми харесва тук — каза той.
Окей, твоя работа. Самата аз си имах достатъчно проблеми. В съзнанието ми изникна картината как сортиращата машина подрежда по пощенски кодове моите прощални писма. Всъщност какво правех още тук, долу? Да не би да откачих?
— Ще тръгвам — казах аз решително.
— Къде? — Оле ме погледна уплашено.
— В стаята си. Ще се обадя на Джо.
— Не, остани при мен, Гери, моля те.
— Не, не мога.
— Да, да, разбирам, естествено, че не можеш, извинявай. — Оле погледна часовника си. — Но мисля, че той няма да дойде. Жененият негодник ти върза тенекия.
— Възможно е — казах аз. — Затова искам да му позвъня.
— Значи наистина е женен! Знаех си. Какъв негодник. Мами жена си, а теб само те използва. Жена като теб. Да падне до нивото на любовница. На всичкото отгоре не е и точен.
Оле се наведе над бара.
— Ей, вие — каза той на келнера. — Можете ли да си представите? Негодникът й върза тенекия.
— Не е вярно — казах аз и се плъзнах от стола. — Бихте ли включили шампанското към сметката на стаята ми? Тя е номер 324.
Келнерът кимна.
— Не, не — каза Оле. — Аз ще платя.
— Вземи си такси и се прибери, Оле — казах аз.
— Ти си толкова добра с мен — каза Оле. — Изобщо ти си най-добрият човек, когото познавам. И красива, и умна, и забавна. Този Джо не те заслужава.
— Вече е късно — казах аз и го целунах по бузата. За последно вдъхвах мириса на зъболекар. Малко оставаше да се разплача. Но сега трябваше да бъда твърда. — Довиждане, Оле, ще видиш, че всичко ще се оправи. И да не направиш някоя глупост.
— Не, не се тревожи, Гери. Ще ти се обадя, когато отново съм в състояние да мисля трезво.
Прехапах долната си устна и затраках с токчетата си към вратата.
— Ако ти потрябвам, тук съм — извика Оле след мен.
„Скъпа госпожо Кьолер,
Помня, че преди години ми бяхте предложили да Ви казвам леля Ан-Мари, но аз имам толкова много истински лели, че и до днес не съм се възползвала от това фамилиарничене. А и знам, че не можете да ме понасяте, откакто отказах да отида на абитуриентския бал с Клаус.
Това е старо недоразумение, което веднъж завинаги искам да изясня: НЕ съм се отказала в последния момент, за да се окаже горкият Клаус внезапно без дама на бала. Напротив, дадох на Клаус, както и на майка ми повече от веднъж ясно да разберат, че предпочитам да изям половин килограм живи голи охлюви, отколкото да отида на абитуриентския си бал с момче, което
1. когато танцува, винаги се дупи като акаща патица,
2. мирише така, сякаш от две години не се е къпал,
3. по време на почивките между танците си бърка в носа и изстисква пъпките на врата си и
4. на всичко отгоре се мисли за неустоим.
Последното е Ваша заслуга и трябва да Ви се признае. Това се нарича добре свършена възпитателна работа.