— И бъди така добра тези дни да оставиш в аптеката това вместо мен — каза тя и сложи върху купата една кутия за обувки.
— Обувки? В аптеката?
— Глупости — каза майка ми. — Това са стари лекарства, които баща ти не ми позволява да изхвърля на боклука. Нарича ги специални отпадъци. В аптеката събират такива за бедните хора от третия свят. Наистина ли си пуснала обява за запознанство?
— Не. Но се отзовах на една. — Отворих внимателно капака на кутията. — За какво са им в третия свят капки за нос със срок на годност до юли 2004 г.?
— Вътре има и други неща — каза майка ми. — На харизан кон зъбите не се гледат. В аптеката ще им се зарадват. — Тя въздъхна. — Никога не съм предполагала, че някоя от дъщерите ми ще бъде принудена да се отзовава на обяви за запознанства. Но ти винаги си ми създавала грижи.
Вече бях взела следващата опаковка.
— Далмадорм. Това са приспивателни.
Сега наистина се смаях. Не можеше да е случайно. Пулсът ми леко се ускори.
— Обикновено искам да ми ги предпишат преди Коледа — каза майка ми. — Но когато баща ти се пенсионира, имах нужда от тях целогодишно. А и за него също поисках. — Тя завъртя очи при спомена за това.
— Опаковката не е разпечатана — отбелязах аз. Ръцете ми се разтрепериха, но майка ми не забеляза.
— Разбира се — каза строго тя. — Не си ли чела за страничните ефекти на подобни лекарства? Много бързо можеш да се пристрастиш към тях. Никога не бих приела такова нещо, а и баща ти също.
— Но защо тогава сте поискали да ви ги предпишат? — попитах аз.
— Ти как мислиш? — попита ме майка ми в отговор. — Нали това ти обяснявам — не можехме да спим! Години наред не можехме да мигнем! Работата, децата, пенсията… Това не е прищявка. Сънят е жизненоважен и не можем току-така да го пренебрегваме.
— Но нали току-що каза, че никога не би пила подобно лекарство — казах аз. О, Боже, това бяха една дузина опаковки, всичките неразпечатани.
— Човек не бива за всяко нещо да прибягва до лекарства — каза майка ми. — А ако чак толкова се налага, използвам добрия стар валериан.
— Да, но… — започнах аз.
— Защо всяко твое изречение започва с но? — каза майка ми. — Ти все обичаш да противоречиш. В това е и причината за проблемите ти с мъжете. Е, ще свършиш ли нещо полезно, като занесеш това в аптеката, или не?
Отказах се да вникна в парадокса.
— От мен да мине — рекох. — Но не вярвам хората от третия свят да имат остра нужда от приспивателни.
— Пак това но — въздъхна майка ми и ми лепна една целувка по бузата, докато ме избутваше към входната врата. — Наистина искам да започнеш да мислиш малко по-позитивно. — Тя прокара ръка по косата ми. — Преди сребърната сватба на Алекса да отидеш на фризьор, чу ли? Няколко руси кичура ще ти стоят добре. Кажи на Тирилу довиждане, скъпи — извика тя през рамо.
— Довиждане, Гери, — извика баща ми от трапезарията.
— Едва ли ще има друго виждане — промърморих аз, но майка ми вече беше затворила вратата зад гърба ми.
Занесох кутията за обувки вкъщи. На мен нямаше кой да ми забрани да я изхвърля на боклука, дори не бих се почувствала виновна. Смесването на боклука с капките за нос и приспивателните таблетки е нищо на фона на скапания живот.
Аз обаче нямах намерение да изхвърлям таблетките. Те бяха отговор на всички въпроси, които ме тревожеха през последните два дни. Съдбата беше отредила в ръцете ми да попадне тази кутия за обувки в момент, когато най-много се нуждаех от нея.
Случи се точно както навремето, когато исках да си купя лаптоп и за 50 цента намерих на битпазара премиерно издание на „Буденброкови“, подписано от Томас Ман. „Няма кой да чете такива работи“, беше казал продавачът. „Че и надраскано на всичкото отгоре.“
Не че съм запалена по Томас Ман, пък и толкова страници със сложни времена, написани с ръкописен шрифт, бих прочела само, ако много се налага, затова предложих книгата за продан в еВау2 и антиквар от Хамбург я купи за две хиляди и петстотин евро. И вече можех да си купя лаптопа.
Обикновено нямам такъв късмет.
По-точно, никога нямам.
Внимателно разгледах всяка опаковка и накрая отделих поне тринайсет. Тринайсет недокоснати опаковки със сънотворни таблетки. Започнах да ги групирам върху масата в кухнята, образувайки най-различни фигурки, и не можех да откъсна очи от тях. Имаха хубави имена като ноктамид, реместан, рохипнол и лендормин. На някои дори още не беше изтекъл срокът на годност.