Изобщо все по-трудно ми беше да се радвам за другите, което директно ме отпраща към точка 3 — Всичко останало.
Никога не съм допускала, че на трийсет още ще съм соло. Всъщност имах съвсем други планове. Най-късно на двайсет и осем се виждах омъжена за мъжа на мечтите си, на двайсет и девет планирах първото си дете и засаждането на поне едно ябълково дърво.
Вместо това се ожениха почти всички мои сестри, братовчеди, братовчедки и приятели. Дори Клаус Кьолер и Брит Емке. Докато те създаваха деца, строяха къщи и засаждаха ябълкови дървета, аз изчезвах през задните врати на кафенетата. Тине и Франк, Рика и Клаудиус, Каролине и Берт, Марта и Мариус, Чарли и Улрих, Фолкер и Хила, Оле и Мия, Лулу и Патрик — накъдето и да се обърна, все щастливи двойки.
Сред толкова много двойки така нареченото „всичко останало“ в живота на необвързания изглежда твърде отчайващо. Особено когато на приятелите ми започнаха да им се раждат деца. Ако изобщо им останеше време, те заспиваха в киното, миришеха на майчино мляко и темите им на разговор се въртяха все около това, как да се докопат до места в детската градина или къде да намерят ученическа раница.
Въпреки това, нямах нищо против да бъда една от тези скучни хора. Разбира се, с подходящия мъж.
— Ти си прекалено взискателна — все ми казваше Улрих. — Това ти е проблемът. Търсиш мъж, какъвто изобщо не съществува.
Улрих е бившият ми приятел, този, по когото, освен всичко останало, запратих и каничката за мляко на баба Талер, но улучих вратата на банята. Единственият съд от семейния майсенски порцелан, който оцеля на сватбата на леля ми Алекса. Не че тази каничка за мляко е толкова ценна, че да осигури старините ми, но никога не бих я хвърлила, ако не бях така ядосана. Улрих винаги успяваше да ме докара до лудост с характерния за него маниер да не прави нищо.
По време на тригодишната ни връзка Улрих не правеше нищо друго, освен да се търкаля наоколо — на килима, на дивана, във ваната, в леглото. И всичко, което Улрих притежаваше или използваше, също се търкаляше наоколо. Дрехи, чорапи, бельо, чинии, прибори, кутии от пица, бирени бутилки, гирички, документи, книги и боклуци. Жилището ми беше малко и затова ужасно се дразнех, че на всяка крачка се препъвам в Улрих или вещите му. Но Улрих считаше, че понеже плаща половината от наема, е в правото си „да бъде себе си“, както се изразяваше той. Това означаваше да се изкъпе с лечебна морска сол и после да не почисти кафявите налепи по ваната. Да изяжда всички кисели млека, без обаче да купува нови. Да извади прясното мляко от хладилника, без после да го върне обратно. Да яде бонбони и да захвърля хартиените обвивки ей така на пода.
Въпреки че Улрих много държеше на личната си хигиена и винаги беше безупречно чист и поддържан, жилището започна да вони на чорапите на Улрих, на маратонките му и на остатъците храна, които бяха навсякъде. Каквото и да опитвах, както и да се аргументирах, Улрих искаше „да бъде себе си“ и продължаваше да оставя навсякъде следи от присъствието си.
— Ако ти пречи, тогава сама си го почисти — беше стандартният му отговор и така аз започнах да го замервам с различни предмети — за предпочитане с маратонки, кофички от кисело мляко и юридическа литература. Каничката за кафе беше просто погрешка.
По някое време престанах да го обичам, тъй като в целия този хаос добрите му качества някак си се губеха. Когато накрая скъсах с него и заживях сама в дома си, седмици наред изпитвах само облекчение. С Улрих съумяхме дори да останем приятели. Наистина беше прекрасно да се срещам с него, без да се налага да му крещя или да го замервам с нещо. Малко оставаше отново да се влюбя в него, но тогава той се хвана с моята най-добра и най-стара приятелка Чарли и се нанесе при нея.
Малко ме болеше, че сега Улрих се търкаля в дома на Чарли и нещо ме стягаше отвътре, когато тя ми се оплакваше от чорапите му върху масата, от изцапаната с лечебна морска сол вана и празните кофички от кисело мляко, хвърлени зад дивана. Но истински ме заболя, когато Улрих завърши следването си по право (без да си дава много зор, моите поздравления!) и най-неочаквано престана да бъде „себе си“. Неговото ново Аз носеше костюм и всяка сутрин точно в осем часа излизаше от къщи, за да печели купища пари. С тези пари Улрих плащаше — и това беше върхът! — на домашна помощница, която идваше два пъти седмично. От време на време можеше и да захвърля по някоя обвивка от бонбон на пода, но като цяло не можех да го позная. Жилището също. Миналата година Улрих и Чарли се ожениха и аз, като тяхна кума, трябваше да се преструвам, че се радвам за тях двамата.