Още на следващия ден хванаха първият кораб, който лети към астероида на младоженците. Там свещеникът ги венча пред бога и те, вече законно свързани, се върнаха на планетата.
— Помниш ли когато ти разказвах за женитбите през двайсти век? — попита го тя скоро след като се премести да живеят в неговата къща.
— Да, рабрира се. Как мога да забравя, че е трябвало да поканим роднините си? — направи си майтап той.
— Тогава младоженците са имали един обичай, който не е толкова странен. След сватбата са тръгвали на сватбено пътешествие и са пътували до някое приятно място. Това е даже много умно измеслено, не смяташ ли?
— Може би. И колко е траело това пътешествие?
— Ами един месец. Наричали са го меден месец.
— Цял месец?! Та това ми е отпуската за две години! — констатира Стерни.
— И все пак сигурно е било приятно… Защо да не отидем и ние на един „меден месец“ тази събота и неделя?
— Идеално. Имаш ли нещо наум, хитрушо?
— Не, но все ще измислим.
— Аха.
— А щях да забравя. Нали сега с баща ми сме в един град реших да го посетя. Вчера бях при него…
— И?
— Ами каза, че така и така сме в един и същи град, нямало да е лошо да се запознаете.
— Нямам нищо против. Защо не го поканиш тук?
— Прекалено е зает… Ако нямаш нещо предварително уговорено, утре в обедната ти почивка ще дойда да те взема и ще се срещнем някъде с него.
Стерни вече беше оплакал ергенството си и сега спокойно изпълняваше ролята си на примерен съпруг — мотаеше се по чехли из къщата, а в неделя сутрин докато не прочетеше дебелия вестник не се захващаше с нищо. Имаше си хубава жена, хубава работа и благодарение на кой? На оня шопар бифшият му шеф. Ако разбереше, че той е виновен за неговото благополучие сигурно щеше да си оскубе малкото останала коса.
Тя го взе както се бяха разбрали от работата му. Срещата беше в някакъв ресторант. По това време чиновниците от околните учереждения излизаха на обяд и въпреки, че обикновено те не можеха да си позволят обяд тук, някои все пак бяха решили да се изръсят и да се наядат спокойно, вместо да се ръгат в претъпканите заведения за бързо хранене, където беше доста фраш. Тези хора явно не бяха малко, защото и ресторантът скоро щеше да започне да се пука по шевовете.
— А, ето го там! — каза София и започна да си проправя път към една маса на която седеше някакъв мъж, четящ вестник и напълно скрит зад него. Промушиха се някак си между поне десетина маси.
— Татко здравей! Искам да ти представя моя мъж.
Стерни застана в примерна стойка, закачи на уста една приветлива усмивка и зачака оня да благоволи да свали вестника.
— Здравей, дъще.
БОЖЕ, НЕЕЕЕЕЕЕЕ!
Стерни стоеше като гръмнат. То и така си беше. Пред него, току що изпуснал вестника и гледащ го с абсолютно същата удивена пребледняла физиономия с увиснало чене, седеше бившия му шеф…
Боже господи, не… не ме наказвай, защо… защо точно той…
С мъка си възвърна загубения преди малко дар-слово и каза приглушено:
— Здравей — Стерни преглътна с усилие, — татко.
София, октомври 1992 — август 1993