„Ние не Ви предлагаме подводни приключения, гъсти джунгли със страшни зверове или небесни разходки на планети с слаба гравитация. Всичко това е синтетично, изкуствено. Ние Ви даваме възможността да се потопите в натуралното, в извора на живота — Земята. По Ваш избор можете да бъдете на морския бряг, някъде в планината или просто в някое малко село, където да си отпочинете от темпото на цивилизацията. Попитайте душата си и ако откриете, че се нуждаете от малко спокойствие се обърнете към нас. По най-удобен за Вас начин ще ви откараме до желаното място на планетата — майка.“
Следваха телефоните на туристическата фирма.
Доста солена цена трябваше да плати, но пътуването наистина беше най-удобното, което бе правил досега. От града пътуваха с самолет до столицата, а оттам кандидатите за екскурзията ги взе малък кораб от типа планета — орбита, който ги закара до трансгалактическия лайнер. Той за седем часа ги откара до Млечния път, а оттам друг по-малък до Земята.
От неговата планета тук бяха решили да прекарат освен него още около петстотин човека. Случайно си беше набелязал, още от тръгването от града, една готина мадама, която също бе дошла на Земята. Първо я видя на кораба планета — орбита. После на лайнера също я забеляза за момент и се запита какво ли ще прави такова хубаво момиче като нея в забутания Млечен път. На аеробуса, който ги откара до морския курорт тя беше, две седалки пред неговата. Тогава си помисли, че няма да е зле да я срещне някой път уж случайно. Но след като се обади в службата и научи новините, вече нищо не го интересуваше.
Погледна цигарата. Почти беше изгоряла в пепелника без да падне пепелта. Загаси я и отпи от колата — сега вече се търпеше. Най-лошото в това стечение на обстоятелствата беше, че при най-вероятното развитие на нещата той щеше да остане без работа и което беше по-гадно — без переспектива да си намери такава. Щом са го уволнили без да му платят неустойка значи е некъдърник, а ако съди компанията, даже и да спечели, щяха да го размотават достатъчно дълго, за да му отнеме банката къщата заради неизплатената ипотека. Очертаваше се доста мрачно бъдеще.
Някаква весела компания, която беше седнала на масата отдясно, ритмично на всеки трийсетина секунди се заливаше от смях. Погледна ги. Бяха на не повече от осемнайсет години и попиваха всяка дума на един младеж с кестенява коса и сини очи, който явно им разправяше нещо извънредно весело щом се завираха под масата от смях. Извърна глава на обратно. Не му беше никак до смях и радостните физиономии го дразнеха. Наложи си да не ги слуша какво говорят, като за целта заразглежда обкръжението.
Наоколо имаше още десетина маси със същите столове — комбинация от метал и пластмаса — като неговия. Беше толкова елементарно, че направо му стана симпатично това място. Както се казваше в рекламната брошура „… даваме възможността да се потопите в натуралното…“. Да, наистина в натуралното.
Отляво беше широката плажна ивица дълга повече от три километра със златисто жълт средно ситен пясък. Където се срещаха брегът и морето имаше натрупани черупки от миди и шлифовани от времето камъчета, които ако се намокреха започваха да блестят на слънцето. Тук-там стърчеше по някой разноцветен чадър с насядали под него картоиграчи, които се пазеха да не би увлечени в играта да изгорят от яркото слънце. Частта на плажа, която сега му се падаше зад гърба, свършваше със скали. Ако човек се запиташе какво има след тях и имаше достатъчно любопитство и желание, с малко изкачване и разбира се, слизане щеше да открие още едно малко плажче с кристално прозрачна вода. Тази тайна му откри управителят на станцията в която беше неговото бунгало.
Отдясно се намираше курорта, макар че това беше прекалено силно определение. Всъщност почти целият се състоеше от малки луксозни бунгала. В това беше неговият чар. Намираше се сред дъбова гора, в по-голямата си част млада, която беше достатъчно гъста, за да са бунгалата сред сянка и достатъчно рядка, за да могат слънчевите лъчи да прогонват досадните комари.
Отпред се падаше края на прилепилото се до брега селище. Там се намираше устието на една река на която сега беше забравил името. Може би щеше да се разходи някой път до там.
Тук и небето беше по-приятно със светло синия си цвят и белите перести облаци на неговия фон. Чак сега разбра изразът „небесно синьо“, но от това настроението му не се подобри.
Точно беше преполовил колата, когато видя един тъпанар, настанен в съседното бунгало и който го беше заговорил сякаш бяха стари приятели. Беше от ония бъбривци, които спираха да плямпат едва когато не останеше кой да ги слуша или някой не им праснеше един достатъчно силен удар, за да ги приспи. Но веднага след като се свестяха те отново включваха машината за тъпи лафове на още по-бързи обороти, за да наваксат пропуснатото.