— Защото… — започна той, — защото това не е обикновена болка, а…
— В какъв смисъл не е обикновена? — тя сякаш наистина се интересуваше.
— Ами… Просто не както шамар или убождане. Това е все едно да ти изкарат въздуха и да те ударят с гумена палка едновременно. И всичко това продължава повече отколкото обикновенната болка.
— Да, забелязах — тя се усмихна. — Извинявай ако наистина толкова те е заболяло.
— Вече съм добре, но обещай, че повече няма да го правиш.
— Обещавам.
— Така съм по-спокоен.
Ами сега де! Докук горе-долу заглади нещата, но никакво свестно продължение не му хрумваше. Все пак трябваше да поддържа разговора.
— Защо избра да дойдеш точно на Земята?
— Просто защото тук ми харесва. А ти?
Искаше да я попита била ли е тук преди, но като се замисли над въпроса и или по точно над отговора си му стана пак гадно.
— Ами аз също. Тук е много прятно нали? — опита да се оттърве от възможността да прехвърлят разговора върху болезнената тема.
— О, да. Искаш ли да се изкъпем? — каза тя непринудено.
— Разбира се.
Прибираше се към свойто бунгало с онова особенно проповдигнато настроение, което от опит знаеше, че означава само едно — започваше да хлътва. Е, какво пък всяко зло за добро.
Вървеше по асфалтовата улица с бавни, почти влачещи се стъпки. Погледнато реално винаги можеше да си намери работа в някоя от новите малки компании. Може би нямаше да се избият за него, но с малко повече късмет все някъде щяха да го вземат, естествено на много по-ниска заплата.
Бунгалото, в което се беше настанил успяваше да задоволи доста добре нуждите на един летовник. Състоеше се от нещо като дневна в която имаше ниска дървена масичка със стъкло отгоре (на кой ли идиот му беше хрумнала тази идея, ако се счупеше можеше да нарани някой), два фотьойла, канапе, до стената срещу прозореца имаше шкаф с чаши, чинии и прибори, върху него микровълнова печка, а до него малък хладилник. В спалнята имаше две легла (то друго и не се очаква), като първоначално беше избрал това до прозореца, но след като още първия ден слънцето го събуди около осем и половина се премести на другото. Веднага срещу входната беше вратата на банята, вляво — към дневната, която от своя страна се свързваше със спалнята и верандата. Всичко това явно се беше сторило недостатъчно на София, защото беше предпочела да отседне в един от двата хотела на малкия курорт. Е, какво пък, може би е свикнала на по-големи удобства?
Забрани си да мисли за работата. Най-добрият начин за това беше да се занимава с нещо, обаче просто мястото беше предназначено единствено за почивка и така и не успя да намери с какво да си попълни времето до седем часа, когато се разбраха да се срещнат. За щастие оставаха само около десетина минути до времето за обяд и след като си взе един душ се запъти към стола. Сега се сети че можеше да я покани да обядват заедно, но беше така очарован от нея в нейно присъствие, че въобще не му беше останало място да мисли за каквото и да е друго.
Беше направо страшно просташко това, което направи, нищо, че не беше нарочно. Просто след като се наобядва добре (неочаквано за него яденето в стола беше винаги превъзходно), реши, че нама да е зле да поспи следобяда. То по принцип в това нямаше нищо лошо, но за негово съжаление взе че се успа и когато се събуди и видя, че часовника показва 6:52 скочи от леглото като попарен. Вече нищо не можеше да се направи и закъснението му беше в кърпа вързано.Обърна малкия гардероб наопаки, докато търсеше дънките, които се оказа, че е приготвил (като никога) предварително и го чакаха преметнати на единия от фотьойлите. Обу ги припряно, навлече една риза и след като се загащи изхвърча навън.
Уреченото място беше малко открито заведение на самооблужване, намиращо се на крайморската улица. По това време имаше малко хора и повечето маси стояха свободни. Огледа ги набързо и камък му падна от сърцето — София, като всяко самоуважаващо се момиче, прилично закъсняваше.
Появи се в плътно прилепнала по тялото бяла рокля, достигаща до около десетина сантиметра над колената. Носеше елегантна черна дамска чанта. Докато вървеше между масите към неговата, не бяха една и две мъжките глави, които се извърнаха и я проследиха с опипващи погледи.
— Здрасти! — каза тя.
— Здрасти.
— Извинявай, че закъснях малко…
„Ха! Малко — 25 минути.“
— Знаеш ли, знам едно малко приятно ресторанче — продължи самоуверено тя, — ако искаш можем да отидем там?