— Аз…
— Да не би да беше решил ти да ме поканиш първи?
— Ами всъщност бях решил, но не първи, втори или трети, а просто да те поканя.
— Точно затова и гледах да те изпреваря. Ще тръгваме ли?
— Разбира се.
Стерни стана и тръгна след нея към изхода.
— Май те изненадах, а?
— Честно казано — да. Въобще не очаквах да ми предложиш нещо подобно, а да не говорим, че го направи така прямо.
— Защо, да не би да си против женската еманципация?
— Не, нямах това предвид, а колкото до женската еманципация то отдавна няма истинска такава.
— Защо да няма? — тя го погледна учудено.
— Ами не виждам какво може още да искате. Жените имат пълна равнопоставеност с мъжете. Даже доколкото знам, тринадесет от двадесет и петте комадващи подразделенията на военния флот били жени.
— И?
— Ами имате предимство… и то в професия, която откак свят светува се счита за мъжка.
— Не виждам какво лошо има в това?
— Не разбирам защо ви трябва да се бутате в подобни „мръсни“ професии. Ако стане война те ще трябва да пращат войниците да се бият, а това означава смърт за много от тях. Не ми се струва много приятна работа…
— Но важното е, че могат да се справят, нали?
Разговорът придобиваше гаден оттенък.
— Че ще се справят — ще се справят, но се отклонихме от темата. Въпросът бе, че няма истинска еманципация. Скоро сигурно и ние мъжете ще трябва да започнем да се борим за правата си… — майтапът не прозвуча добре.
— Знаеш ли, ти си почти прав. Верно е, че жените, стига да искат (и да имат качествата) могат да бъдат на абсолютно всякаква длъжност или пост като мъжете, но не там е въпросът. Цялата работа е във вашето отношение, което винаги си е било и сигурно винаги ще бъде пренебрежително. Незнам защо, но сякаш се мислите за нещо повече от нас…
Отляво долиташе шумът от разбиващите се вълни. Те вървяха по крайбрежната улица, усилващия се бриз развяваше хубавата и черна коса и това караше сърцето му да забие по-силно. Вече беше напълно сигурен, че се е оттървал от мислите за досадния шеф и неговите ефтини номера. По-точно не му пукаше. Единственото нещо, което го вълнуваше в момента, се намираше отдясната му страна и представляваше една страхотна мадама.
— Като сме заговорили за еманципация, знаеш ли, че тя реално постига някакви успехи през двадесети век?
— Не е възможно! — удиви се искрено Стерни.
— И можеш ли да си представиш, тогава, за да се ожени или омъжи човек е трябвало първо да пита родителите си съгласни ли са… — тя технично се опитваше да отклони разговора.
— Искаш да кажеш, че ако родителите не ти позволят закона ти забранява да се жениш?!
— Не, ти можеш да сключиш брак, но просто обществото е гледало на теб с лошо око. Просто тогава нравите са били такива, че е трябвало да се съобразяваш. Смятало се е за много голяма обида ако го направиш напреки волята им.
— Не виждам никакъв смисъл те да ти се бъркат и да ти определят този — да, този — не. Даже и да не харесват избраника ти, то си е твоя работа. Не мога да си представя майка ми или баща ми да си губят времето да ме убеждават за кого да се женя, вместо да си живеят своя живот.
— Е, разбира се, не е било точно така както изглежда. Но е трябвало поне да представиш избранника си. Това е било задължително условие.
— Това също е малко трудно осъществимо. Родителите ми живеят от другата страна на галактическия вихър, а като се заобиколи пътят става към две седмици само в едната посока.
Здраво се баха хванали за тая тема след като се измъкнаха от еманципацията. И на двамата им доставяше удоволствие да се надсмиват над първобитните.
— Е, аз поне с баща ми сме на една планета. Но все още не съм ти казала най-учудващото. На сватбите са се канели близките роднини от двата рода на младоженците. Видях няколко снимки — направо невъобразимо стълпотворение. Представяш ли си, да се съберат на едно място всичките ти роднини?!
Е, това вече наистина беше прекалено!
— Какво?! — Стерни се заливаше от смях. — Да поканиш роднините си? Та, за да получат само поканите си ще са нужни поне две — три седмици! После някои от тях ще трябва да пътуват още толкова. Боже, това е направо немислимо!
— Отгоре на всичко ще трябва да ги приютиш поне за един ден. Те все пак трябва да си починат от пътя…
— Последният път когато съм видял роднините си накуп, съм бил на пет — шест години и са се били събрали единствено, за да разделят наследството на пра-дядо ми.
— Ти пак си имал късмета…
Настъпи неловка тишина. Двамата вървяха бавно и от време на време си хвърляха тайни погледи.
Чувстваше се като ученик, който за първи път излиза с момиче. Беше му някак кофти, чудеше се какво да каже, но не искаше да прозвучи тъпо. Поглеждаше я, понякога погледите им се срещаха, тя се усмихваше леко и продължаваха напред. Вече беше сигурен, че хлътва, хлътва и то толкова дълбоко, колкото никога досега. Последният път когато видя майка си тя между другото го попита на майтап дали случайно няма да се жени. Отговори, че въобще не е мислил по въпроса. То и така си беше. Как да мисли за подобно нещо, като в службата и без това закъсняваха с плановете и беше истинска лудница. Но в момент като този въпросът изникна отнякъде и се заклини в съзнанието му по някаква неопределена причина. Да не би да беше накакво предчувствие? Глупости!