— Ето оттук — тя посочи една малка уличка в дъното на която, доколкото позволяваха дърветата, се виждаха светлините на някаква сграда.
— Това ли е малкото ресторантче?
— Да, хайде ще ти хареса! — София го хвана за ръка и го поведе.
„Ресторанчето“ представляваше красива постройка,цялата облицована с дърво, с около петнадесет маси разположени в помещение с формата на ромб. Целият таван беше покрит с резбовано дърво и ако човек се загледаше можеше да открие различни фолклорни сюжети, може би от обичаите на съществувалата в древността тук държава. Наистина беше впечатляващо, но ако продължаваше да съзерцава скоро врата щеше да му се схване. София го промъкваше между масите, докато стигнат до някоя свободна.
— Наистина впечатляващо! — възхити се Стерни.
— Казах ти, че ще ти хареса. Сигурно вече видя резбования таван?
— О, да. Дори ме принуди за момент да сваля поглед от теб и да го разгледам.
Тя се усмихна.
— Ами свали го отново, за да разгледаш и покривката.
Още една изненада! Не си беше представял, че някога ще седи на маса с ръчно везана покривка. Беше свикнал на обикновен синтетичен плот, върху който обикновено да поставя табла с нещо купено готово и стоплено набързо. Затова сега се дивеше на разнообразните съчетания на цветовеи фигури.
— Боже господи, на това на човек да го страх да яде… Това фолклорни елементи ли са?
— Мисля, че да. Когато по-миналата година бях тук се поинтересувах малко. Има още много автентични неща, които човек си струва да види.
— Била си по-миналата година тук?
— Да, всъщност за трети път идвам тук. Е, втория не бях точно тук, защото тогава тук беше зима.
— Малко скъпичко удоволствие… А и този ресторант…
— Нали аз черпя. Преглътни мъжката си гордост и се забавлявай! — каза му тя с закачлив тон.
В един момент сякаш от земята изникна келерът.
— Какво ще поръчате? — каза той любезно, но без оная лигава мазност с която се характеризираха колегите му от родната му планета.
София остави менюто без въобще да го погледне.
— Позволи ми аз да избера и за двамата — обърна се към Стерни с подкупващ поглед, като сложи ръка върху неговата.
Той също остави своето.
— Бихме искали пълния специалитет на заведението.
— Много добре, мадам — келнерът се изниза с безшумни стъпки.
— По дяволите, що за място е това? — попита шеговито Стерни като се наведе напред. — Специалитет на заведението, „мадам“! Каква ли ще е следващата изненада? Може би сметката?
— Е, не е от най-скромните, но си заслужава, нали?
— Безпорно. Но нали каза, че работиш като секретарка?
— Не съм казвала подобно нещо. Казах само, че исках да работя в „Мулти кемикълс“ и нищо повече. Защо реши, че съм секретарка?
— Ами просто в съзнанието ми си те представях като секретарка. Тогава какво работиш?
— Завършила съм дизайн. Мислех да работя в „Мулти кемикълс“, но… — тя сведе поглед и за момент стана сериозна. — Просто беше по-добре не работя там. Обичам самостоятелността си и затова се преместих да живея почти на срещуположната страна на планетата и сега работя в една нова модна къща. Обаче на мен ми харесва.
— Разбира се, че е по-добре да се занимаваш с мода. В „Мулти кемикълс“ щяха да те сложат да им проектираш опаковките на разните им там лекарства и други различни глупости.
— Не, не е затова. Просто там имаше друга причина… Хайде да оставим това — каза тя отново весело.
— И как върви работата ти в тази модна къща?
— Ами не е кой знай какво. Но както казах ми харесва.
— Питам, защото ми е чудно — аз печеля повече от средното равнище, но не мога да си позволя всяка година почивка на Земята…
— О, това ли било! Е, много ясно, че само със заплатата няма да мога. Може би не трябва да ти го казва, не искам да прозвучи като самохвалство, но още като съм се родила родителите ми са прехвърли на мое име пакети акции от няколко компании. Всъщност аз мога да живея само от дивидентите си, но просто не ме свърта на едно място. Трябва да правя нещо, разбираш ли?