— Ясно. И избра дизайн?
— Да. Харесва ми, пък и се справям добре. А ти какво работиш?
— Ще прозвучи много отегчително — програмист. Опитвам се да накарам компютъра да симулира поведението на различни химически продукти в произволна среда. Преди да пуснем нещо на пазара то трябва да премине през тестове за безвредност, странични ефекти и още куп други неща с които трябва да се съобразява компнията, ако иска да получи разрешение от министерството на здравеопазването за дадения продукт.
— Защо да е отегчително? — попита тя от учтивост.
— Ами, защото никой не иска да се занимава с това. Прекалено трудоемко е. Е, не в чисто физическия смисъл. Губи се страшно много време, а и много често нищо не се получава и трябва да започваш всичко отначало. Но на мен ми харесва — имитира той нейните думи.
Тя се засмя звънливо.
Боже как му харесваше! Нежното и лице, чаровната и усмивка, която излъчваше щастие, големите и черни очи. Тя направо го бе омагьосала и въпреки, че той съзнаваше напълно това, нямаше никакво намерение да се освободи от приятната магия. Оставаше и да има! Та кой би искал да се освободи от една красива брюнетка облечена в плътно прилепнала рокля с цвят на морска пяна?!
По тялото му преминаха ледени тръпки. В следващия момент за малко щеше да се изчерви, но добре, че беше тенът, който беше придобил за тези три дни. Докато мислеше за бялата рокля изведнъж, като гръм през мозъка му премина мисълта за това как е облечен той — дънки и най-обикновена бархетна риза. Огледа се, другите също не бяха в костюми, но все пак никой друг не беше с такова ежедневно облекло. По-дяволите, по-дяволите… защо му трябваше да мисли за това, по-добре въобще да не се беше сещал!
Отново незабелязано се появи келнерът и прекъсна гадните мисли.
— Мерси — каза Стерни след като сложиха блюдото пред него.
Е, какво пък? Все пак тук не е градът, че да е задължително „приличното“ облекло. Нали е курорт, тук хората са дошли на почивка, всеки се облича с каквото му е удобно — самоуспокояваше се той.
— Какво има? Не ти ли харесва?
— А? — стресна се Стерни. — А, не, харесва ми. Просто… — той бодна нещо на вилицата си. — Просто открих, че облеклото ми не е много подходящно за мястото.
— Не е подходящо ли? — тя го огледа набързо. — Не мисля. Тук все пак си на почивка. Оставаше и да трябва човек да се разхожда с костюм в тая горещина.
— Честно казано и аз това си помислих, но…
— Опитай яденето. Ще забравиш моментално за това.
— Добре, досега всичко беше страхотно, ако и кухнята е като всичко останало, то значи този ресторант няма грешка.
— Така е! Проверила съм.
И то наистина се оказа така. Представляваше (доколкото можеше да опише това, което беше в чинията — кулинарните му познания се изчерпваха с това да набута пицата или хамбургера в микровълновата печка) смляно месо, явно добре поръсено с подправки (личеше по приятно лютия вкус), и навито на спирала. На външен вид беше страшно примитивно. Нямаше нищо общо с нормалните ясти на неговата планета. Ако там направеха някога подобно нещо, то щяха да го оцветят най-малко в три — четири цвята, за да може да хване окото на клиента.
Остатъкът от вечерята прекараха в приятни разговори. След като си тръгнаха от ресторанта по взаимно съгласие решиха да се поразходят.
Вече бе станало доста хладно, но те не усещаха това. Бяха седнали на една пейка, под една стара върба на брега на реката, която се вливаше в морето и на която Стерни така и не успя да си спомни името. Ситуацията сякаш беше извадена от приказките. Липсваше само отражението на луната във водата и идилията щеше да бъде пълна. Чувстваше близостта на София до себе си, чувстваше как сърцето му бие учестено, чувстваше някаква буца на гърлото си и се чудеше дали е назрял моментът. И както винаги тя го изпревари, притисна се до него и го целуна.
Те бяха една влюбена двойка, която се беше октъснала от действителността. Сутрин взимаха водно колело и отиваха на онова малко тихо плажче, зад скалите. Къпеха се в кристалната вода и нищо друго не ги интересуваше освен щастието, огромното щастие, което изпитваха в момента. Когато слънцето се издигнеше до най-високата си точка се връщаха да обядват и после прекарваха следобеда в обикаляне на историческите забележителности в околността. Не, че ги интересуваха кой знай колко, просто искаха да бъдат заедно.
Вечер понякога отиваха пак в онова приятно ресторанче, друг път просто се разхождаха по алеите в младата дъбова гора.