За него това бе ритуал на престъпление и наказание, който щеше да го държи надървен през целия ден.
За нея силата, която неговото желание й даваше, си оставаше нещо забавно и любопитно. В края на краищата пещите изстиваха, ако не се подклаждат. Дори звездите изгасваха след хилядолетия. Но похотта на Кукувиците, и толкова много други неща свързани с този вид, не се подчиняваха на никакви правила. Колкото по-малко я подхранваха, толкова по-разгорещена ставаше.
V. ПРЕДИ МРАКА
1
Сузана бе виждала баба си може би десетина пъти. Още като дете, преди да разбира напълно смисъла на думите, я бяха научили да няма доверие на старата жена, въпреки че не си спомняше да са й казвали някаква причина за това. Но неприятният спомен бе останал. При все, че бе в началото на зрелостта — сега бе на 24 години — тя беше свикнала да гледа критично на предубежденията на родителите си и подозираше, че каквито и да са били тревогите им по отношение на баба й, вероятно са били напълно безмислени, и все пак не можеше да забрави митологията, свързана с Мими Лашенски.
Самото име стряскаше. За едно дете то звучеше по-скоро като проклятие от приказките, отколкото като име. И действително, с тази жена бяха свързани много неща, които поддържаха измислицата. Сузана си спомняше Мими като дребна старица с винаги леко пожълтяла кожа, а черната й коса (като си помисли, тя всъщност май беше боядисана) бе опъната назад и откриваше лице, което едва ли можеше да се усмихва. Може би Мими имаше някаква причина, за да е тъжна. Първият й мъж, който бил някакъв цирков артист, изчезнал преди Световната война — избягал, според семейните клюки, защото Мими била такава вещица. Вторият мъж, дядото на Сузана, бе умрял от рак на белия дроб на четиридесетина години — пропушил се бе до смърт. Оттогава старата жена бе живяла във все по-ексцентрична изолация, отчуждена от и децата, и от внуците си, в някаква къща в Ливърпул. Тази къща, съгласно загадъчната молба на Мими, Сузана трябваше да посети след толкова дълго отлагане.
Докато караше на север в главата й се въртяха спомени за Мими и къщата. Спомняше си, че тя бе доста по-голяма от жилището на родителите й в Бристъл, и по-мрачна. Къща, която сигурно не бе боядисвана от преди потопа, стара къща, потънала в скръб. И колкото повече си спомняше за нея, толкова по-тъжна ставаше.
В книгата с истории, скрита в главата й, пътуването назад към дома на Мими бе връщане към блатото на детството — не спомен за щастливи, безгрижни години, а за едно тревожно, ограничено състояние, от което я бе освободила зрелостта. Ливърпул бе бил центърът на това състояние, град в постоянен полумрак, където въздухът миришеше на студен дим и още по-студена река. Като си помисли за него тя отново се почувства дете, изплашено от сънищата си.
Разбира се, тя се бе отърсила от тези страхове преди много години. Ето я сега, зад волана на колата си, абсолютно независима, кара в бързата лента, а слънцето блести в очите й. Какво можеха да й причинят сега старите тревоги? И все пак, докато караше, почувства, че се сеща за неща от настоящия й живот, като талисмани, които да я пазят от този град.
Помисли си за ателието, което остави в Лондон, за керамичните съдове, които остави да бъдат глазирани и изпечени докато — след малко — тя се върне. Сети се за Финеган, за вечерята и флирта с него преди два дни. Сети се за приятелите си, около десетина силни и разумни хора, на всеки от които би поверила живота и мислите си. Всичко бе толкова чисто, че със сигурност би могла отново да мине по пътеките на детството без по нея да останат петна от миналото. Пътят й сега бе по-широк, по-светъл.
Спомените обаче бяха все още силни.
Някои, като този за Мими и къщата, бяха образи, които се бяха явявали и преди. И по-конкретно един, който се появяваше от някаква скрита ниша в главата й, незапомнена от деня, в който го бе заключила там.
Епизодът не се възстановяваше като другите, на части. Изникваше пред нея изведнъж, с учудваща яснота —
Тя беше на шест години. Бяха в къщата на Мими, тя и майка й, и беше ноември — не беше ли винаги така — мрачен и студен. Това бе едно от редките посещения при Баба, задължение, което винаги се спестяваше на баща й.
Видя Мими, седнала в едно кресло до огъня, който едва затопляше саждите в камината. Лицето й — огорчено и тъжно, почти трагично, побеляло от пудра, веждите — грижливо оскубани, очите й блестяха дори на слабата светлина, проникваща през дантелените пердета.