Тя заговори и мекият й глас заглуши шума от улицата.
— Сузана…
Момичето се вслуша в гласа от миналото.
— …Имам нещо за тебе.
Детското сърце сякаш се бе смъкнало и тупкаше някъде в корема й.
— Кажи благодаря, Сузи — сгълча я майка й.
Детето направи както му бе казано.
— Горе е — продължи Мими, — в спалнята ми. Можеш да отидеш и да го вземеш сама, нали? Увито е, най-долу в скрина.
— Върви, Сузи.
Тя почувства ръката на майка си върху своята, побутваше я към вратата.
— Хайде, побързай.
Тя погледна майка си, после отново Мими. Никоя от тях не прояви милост — трябваше да се качи по онези стълби, и никакъв протест не би ги накарал да се смилят. Излезе от стаята и застана пред стълбите. Те се издигаха като планина пред нея. Мракът на върха таеше ужас, за който не смееше да помисли. В която и да е друга къща тя не би се страхувала толкова. Но това беше къщата на Мими, мракът на Мими.
Тя тръгна нагоре стискайки парапета с ръка, уверена, че на всяко стъпало я очаква нещо ужасно. Стигна обаче догоре без да бъде изядена, и пресече площадката към спалнята на баба си.
Завесите бяха само леко разтворени, слабата светлина проникваща между тях бе с цвета на стар камък. Върху камината цъкаше часовник, но в сравнение с него пулсът й препускаше. На стената над часовника висеше овална снимка на мъж в костюм, закопчан до врата, който гледаше надолу към високото легло. А вляво от камината, от другата страна на килима, който заглушаваше стъпките й, бе скринът — два пъти по-голям от нея, че й повече.
Тя се приближи бързо към него, решена — сега вече когато бе в стаята — да свърши всичко и да излезе преди цъкането на часовника да надвие сърцето й, и да го забави докато спре.
Протегна се и завъртя хладната дръжка. Вратата се поотвори. Отвътре излезе миризма на нафталин, кожени обувки и лавандулова вода. Без да обръща внимание на роклите, които висяха в сянката, тя пъхна ръка между кутиите и салфетките в дъното на скрина, надявайки се да открие подаръка.
В бързината бутна вратата и тя се отвори широко — и нещо с огромни очи изскочи срещу нея от мрака. Тя изпищя. Нещото подигравателно изпищя срещу нея. В следващия миг тя вече тичаше към вратата, спъна се в килима и полетя надолу по стълбите. Майка й беше в коридора:
— Какво има, Сузи?
Не можеше да го опише. Хвърли се в прегръдките на майка си, въпреки че тя, както винаги, сякаш се поколеба за миг преди да я прегърне, и хлипайки каза, че иска да си върви. Не можаха да я успокоят, дори и след като Мими се качи горе и се върна, обяснявайки нещо за огледалото на вратата на скрина.
Скоро след това си тръгнаха, и доколкото можеше сега да си спомни, оттогава Сузана не бе влизала в спалнята на Мими. Що се отнася до подаръка, за него повече изобщо не стана дума.
Такъв бе споменът й в общи линии, но имаше и много други неща — аромати, звуци, нюанси на светлина — които го допълваха. Сега, когато бе изровила тази случка от паметта си, тя се налагаше над по-новите и привидно по-важни събития. Вече не можеше да си спомни — и подозираше, че едва ли някога ще може — лицето на момчето, на което бе отдала девствеността си, но си спомняше миризмата на Миминия скрин, сякаш още я усещаше в дробовете си.
Паметта бе странно нещо.
А още по-странно бе писмото, което я накара да предприеме това пътуване.
Това бе първото послание от баба й за повече от десет години. Само този факт би бил достатъчен да я накара да зареже ателието и да дойде. Но самото съобщение, написано с извъртяни драскулки върху хартия за въздушна поща, я подтикна да бърза. Тръгна от Лондон веднага щом го получи, като че ли бе познавала и обичала жената, която го бе написала, от половин век.
Сузана, започваше писмото. Не Мила или Скъпа моя. Просто:
Сузана,
Прости ми за драсканиците. В момента съм болна. Понякога се чувствам слаба, а понякога не. Кой знае как ще се чувствам утре?
Ето защо ти пиша сега, Сузана, защото се боя от това, което може да се случи.
Ще дойдеш ли да ме видиш, в къщата? Имаме много неща да си казваме, така мисля. Неща, които не исках да казвам, но сега трябва.
Всичко това за тебе няма смисъл, знам, но не мога да кажа нещата просто, не и в писмо. Има си причини.
Моля те, ела. Нещата не са така, както смятах. Можем да поговорим, така както трябваше да поговорим преди много години.
С много любов, Сузана,
Мими.
Писмото беше като езеро в средата на лятото. Отгоре изглеждаше спокойно, а отдолу? Какъв мрак. „Нещата не са така, както смятах“, бе написала Мими. Какво искаше да каже? Че животът е свършил твърде бързо, и че огряната от слънце младост с нищо не е подсказала колко горчива е тлеността?