Писмото бе забавено цяла седмица от капризите на пощата. Когато го получи, тя позвъни в къщата на Мими, но сигналът показваше само, че телефонът е прекъснат. Тя остави недовършени съдовете, които работеше, събра си багажа в една чанта, и тръгна на север.
2
Отиде направо на Рю Стрийт, но къщата на номер осемнадесет бе празна. Номер шестнадесет също бе пуст, но в следващата къща една ярко облечена жена на име Вайълит Пъмфри можа да обясни някои неща. Мими се била разболяла преди няколко дни, и сега била в болницата Сефтън, на прага на смъртта. Кредиторите й, включително компаниите за газ и електричество, и общинският съвет, освен дузината доставчици на храни и напитки, веднага предприели мерки, за да получат някакво обезщетение.
— Като лешояди бяха — каза госпожа Пъмфри, — а тя още не беше умряла. Срамота. А те измъкнаха всичко, до което можаха да се докопат. Имайте предвид, че тя беше труден характер. Надявам се, че нямате нищо против, че съм откровена, мила? Но такава си беше. Повечето време се криеше в къщата. Тя беше като проклета крепост. Това чакаха, нали разбирате? Докато свърши. Ако се бяха опитали да влязат, докато тя бе там, нищо нямаше да направят.
„Дали са взели скрина?“ — помисли си Сузана. Благодари на госпожа Пъмфри за помощта и се върна отново да погледне номер осемнадесети — покривът беше толкова покрит с птичи изпражнения, сякаш само върху него се бе извила буря. После тръгна към болницата.
3
Сестрата демонстрираше съчувствието си толкова добре, че изглеждаше безразлична.
— Боя се, че г-жа Лашенски е много болна. Вие близка роднина ли сте?
— Аз съм нейна внучка. Някой друг идвал ли е?
— Не, доколкото зная. Всъщност няма смисъл. Тя има тежък удар, госпожице…
— Париш. Сузана Париш.
— Боя се, че повечето време баба ви е в безсъзнание.
— Разбирам.
— Така че, моля ви, не очаквайте много.
Сестрата я отведе по един къс коридор до стаята, която бе толкова тиха, че можеше да се чуе и падането на лист, но в нея нямаше цветя. Беше влизала в стаи на покойници, майка й и баща й бяха починали преди години, шест месеца един след друг. Разпозна миризмата и тишината веднага щом влезе.
— Днес не се е будила — рече сестрата и се отдръпна, за да направи място на посетителката до леглото на Мими.
Първата мисъл на Сузана беше, че е станала някаква колосална грешка. Това не можеше да бъде Мими. Тази нещастна жена бе твърде крехка, твърде бяла. Възражението бе на върха на езика й, когато разбра, че грешката е нейна. Въпреки че косата на жената в леглото бе толкова тънка, че скалпът й прозираше, а кожата на лицето й провиснала върху черепа като мокър муселин, въпреки всичко това беше Мими. Лишена от сила, смалена от лошото функциониране на нерви и мускули до такава неприятна пасивност, но все пак това беше Мими.
Очите на Сузана се напълниха със сълзи, като видя баба си така увита като дете, но тя не спеше за да се подготви за нов ден, а за безкрайна нощ. Тази жена бе била толкова пламенна и решителна. Сега цялата й сила си бе отишла, и то завинаги.
— Да ви оставя ли малко сама? — попита сестрата, и без да дочака отговор се оттегли. Сузана сложи ръка на челото си, за да пропъди сълзите.
Когато отвори отново очи видя как покритите със сини венички клепачи на старата жена трепнаха и се отвориха.
За миг й се стори, че очите на Мими се бяха фокусирали някъде зад нея. После погледът й се стегна и когато се спря върху Сузана той бе все така покоряващ както си го спомняше.
Мими отвори уста. Устните й бяха пресъхнали от треската. Прекара език по тях, но без видим ефект. Безкрайно разстроена, Сузана се приближи към леглото.
— Здравей — рече тихо тя. — Аз съм. Сузана.
Очите на старицата се впиха в нейните. Знам коя си, говореше втренченият поглед.
— Искаш ли малко вода?
Лека гримаса смръщи челото на Мими.
— Вода? — повтори Сузана, и отново в отговор се появи слабата гримаса. Те се разбраха.
Сузана наля малко вода от пластмасовата кана на масичката до леглото в една пластмасова чаша и я допря до устните на Мими. Старицата вдигна леко ръка от хладния чаршаф и докосна ръката й. Докосването бе леко като перце, но така разтърси тялото на Сузана, че тя едва не изпусна чашата.
Дишането на Мими изведнъж стана неравномерно, около очите и устните й се образуваха тикове, докато се опитваше да каже нещо. Очите й блестяха от напрежение, но единственото, което се чу, бе някакво изхъркване в гърлото й.
— Всичко е наред — рече Сузана.