Но погледът от пергаментовото лице не прие това успокоение. Не, говореха очите, не е наред, съвсем не е наред. Смъртта чака на вратата, а аз дори не мога да изрека чувствата си.
— Какво има? — прошепна Сузана и се наведе по-близо към възглавницата. Пръстите на старата жена още трепереха върху ръката й. Кожата й смъдеше от докосването, стомахът й се бунтуваше. — Как да ти помогна? — попита тя. Въпросът бе възможно най-неопределен, но тя се опитваше да разбере.
Очите на Мими трепнаха и се затвориха за миг, гримасата се засили. Очевидно се бе отказала от опита да говори. Може би изобщо се бе предала.
После изведнъж, толкова внезапно, че Сузана извика, пръстите, които почиваха на ръката й, я хванаха за китката. Стиснаха я така, че заболя. Би могла да се отскубне, но нямаше време. Главата й се изпълни с нежна смесица от аромати: прах, салфетки и лавандула. Скринът, разбира се — това бе ароматът на скрина. С това дойде и друга увереност — по някакъв начин Мими проникваше в мислите на Сузана и остави там аромата.
За миг я обзе паника — животното в нея реагираше на загубата на самостоятелно мислене. След това паниката изчезна и пред нея се появи някаква картина.
Не беше сигурна какво представлява. Някакъв мотив, рисунка, която се топеше и възстановяваше отново и отново. Може би в рисунката имаше цвят, но бе толкова фин, че не можеше да го твърди със сигурност, формите също бяха много фини и се въртяха като в калейдоскоп.
И това, също като аромата, бе работа на Мими. Въпреки че разумът й отричаше, Сузана не се съмняваше, че е истина. Тази картина по някакъв начин имаше жизнено важно значение за старата жена. Затова тя използваше последните капчици от волята си, за да може Сузана да сподели онова, което виждаше в мислите си.
Тя обаче нямаше възможност да разгледа картината.
— О, Господи — рече зад нея сестрата.
Гласът развали магията на Мими и мотивите се пръснаха в буря от венчелистчета, изчезвайки. Сузана остана втренчена в лицето на Мими, за миг погледите им се срещнаха преди старицата да изгуби напълно контрол над съсипаното си тяло. Ръката й се откъсна от китката на Сузана, очите започнаха да се въртят гротескно, от ъгъла на устните й потече тъмна слюнка.
— По-добре почакайте отвън — каза сестрата и се протегна да натисне бутона за повикване до леглото.
Сузана се отдръпна към вратата, разтревожена от хъркащите звуци, които издаваше баба й. Появи се още една сестра.
— Повикай доктор Чай — каза първата. После се обърна към Сузана: — Моля ви, бихте ли почакали отвън?
Сузана я послуша — вътре не можеше да направи нищо, само пречеше на професионалистите. Коридорът бе оживен, трябваше да измине двадесетина метра от вратата на Мими преди да намери място, където да поседне.
Мислите й летяха като слепи, втурваха се напред-назад, но не стигаха до никъде. Паметта й отново и отново я връщаше в спалнята на Мими на Рю Стрийт, скринът се извисяваше над нея като някакъв укорителен призрак. Какво ли искаше да й каже Баба, с този аромат на лавандула? И как бе успяла да постигне това изключително предаване на мисли помежду им? Винаги ли бе могла да прави такова нещо? Ако е така, каква друга сила притежаваше?
— Вие ли сте Сузана Париш?
Поне на този въпрос можеше да отговори.
— Да.
— Аз съм доктор Чай.
Лицето пред нея бе кръгло като бисквита, и също толкова безизразно.
— Баба ви, госпожа Лашенски…
— Да?
— …положението й сериозно се влоши. Вие единствената роднина ли сте?
— Единствената в тази страна. Майка ми и баща ми починаха. Тя има син. В Канада.
— Има ли някакъв начин да се свържете с него?
— Телефонният му номер не е при мене… но мога да го намеря.
— Мисля, че трябва да бъде известен — каза Чай.
— Да, разбира се — отвърна Сузана. — Какво да…? Искам да кажа, можете ли да ми кажете колко ще живее?
— Никой не знае — въздъхна докторът. — Когато я приехме, мислех, че няма да изкара нощта. Но тя оживя. После още една. И още една. Продължаваше да се държи. Издръжливостта й е наистина забележителна. — Той спря и погледна Сузана в очите. — Мисля, че тя чакаше вас.
— Мен?
— Така мисля. Вашето име бе единствената смислена дума, която каза откакто е тук. Мисля, че нямаше да се предаде преди вие да дойдете.
— Разбирам — рече Сузана.
— Сигурно означавате много за нея — продължи той. — Добре е, че дойдохте. Знаете ли, толкова много от старите хора умират тук, и сякаш никой не го е грижа. Къде сте отседнали?
— Не съм мислила за това. Предполагам, че в някой хотел.
— Може би ще ни оставите някакъв номер, за да се свържем с вас, ако стане необходимо.