— Разбира се.
После той кимна и я остави сама с обърканите й мисли. Разговорът не им помогна много.
Мими Лашенски не я обичаше, както си мислеше докторът: как би могла? Тя не знаеше нищо за това, как е израснала внучката й, една за друга те бяха като затворени книги. И все пак, нещо от това, което Чай каза, бе вярно. Може би бе чакала, борила се бе докато дъщерята на дъщеря й пристигне край леглото й.
И защо? За да я хване за ръка и да използва последната си енергия, за да предаде на Сузана фрагмент от някаква тъкан? Подаръкът беше красив, но той означаваше или нещо твърде много, или твърде малко. Както и да беше, Сузана не го разбираше.
Върна се отново в стая номер пет. Сестрата я наглеждаше, старата жена бе неподвижна като камък на възглавницата си. Очите й бяха затворени, ръцете отпуснати до тялото. Сузана се вгледа в лицето, отново отпуснато. То не й говореше нищо.
Хвана ръката на Мими и я задържа няколко мига, после си тръгна. Ще се върне на Рю Стрийт, реши тя, и ще види дали докато е в къщата няма да изскочи някой спомен.
Изминало бе твърде много време, през което се бе опитвала да забрави детството си, да го сложи някъде, откъдето то не би могло да повика заблудата на трудно постигнатата зрелост. И сега, когато кутиите бяха запечатани, какво откри? Една загадка, която предизвикваше зрелия човек у нея и я примамваше обратно в миналото, за да търси решение.
Спомни си лицето в огледалото на скрина, което я подгони хлипаща надолу по стълбите.
Дали я чакаше още? И дали все още бе нейното?
VI. ЛУДИЯТ МУНИ
1
Кал бе изплашен като никога през живота си. Седеше в стаята, заключил вратата, и трепереше.
Треперенето започна няколко минути след събитията на Рю Стрийт, преди почти двадесет и четири часа, и оттогава нямаше никакви признаци, че ще спре. Понякога от него ръцете му така се тресяха, че едва удържаше чашата с уиски, която бе прегръщал през цялата безсънна нощ, друг път караше зъбите му да тракат. Но треперенето бе не толкова отвън, колкото отвътре. Като че ли гълъбите бяха влезли по някакъв начин в стомаха му и пляскаха с криле срещу вътрешностите му.
И всичко това защото бе видял нещо чудесно, и защото знаеше с цялото си същество, че животът му вече няма да е същият. И как би могъл да бъде? Беше се изкачил на небето и бе погледнал надолу към тайното място, което от детството си чакаше да открие.
Винаги бе бил самотно дете, и по свой избор, и по стечение на обстоятелствата. Най-щастлив беше когато сваляше оковите на въображението си и го пускаше на воля. Малко му трябваше за едно такова пътуване. Като си помислеше, половината от дните в училище бе прекарал загледан през прозореца, понесен от някакъв стих, чието значение не разбираше съвсем, или от песента на някой в далечна класна стая, към друг свят — по-изразителен и по-далечен от познатия. Свят, чиито аромати изпълваха ноздрите му, донесени от загадъчно топли ветрове през хладния декември, чиито същества понякога заставаха нощем край леглото му, и с чиито хора заговорничеше на сън.
И въпреки че мястото му беше познато, и че там се чувстваше удобно, точната му природа и място не можеха да се определят — прочете всички книги, които успя да открие, в които се разказваше за редки земи, но винаги оставаше разочарован. Тези царства от детството бяха твърде идеални, изпълнени с мед и лято.
Истинската Страна на чудесата не е такава, знаеше той. В нея има и сенки, и слънчева светлина, а загадките й се разкриват чак когато човек изчерпи възможностите на разума си и главата му едва ли не ще се пръсне.
Затова трепереше сега, защото именно така се чувстваше. Като човек, на който ще му се пръсне главата.
2
Беше се събудил рано, слезе долу и си приготви сандвич с пържено яйце и бекон, яде и след това седя пред останките от лакомията си докато чу баща си да се размърдва горе. Обади се набързо във фирмата и каза на Уилкокс, че е болен, и няма да иде днес на работа. Каза същото и на Брендън, който се миеше и тъй като вратата на банята бе заключена, не можа да види бледото, разтревожено лице на сина си. После, когато приключи с всичко това, се върна в стаята си и седна на леглото, за да обмисли наново събитията на Рю Стрийт, като се надяваше евентуално да си изясни характера на вчерашната загадка.
Това не помогна. Както и да обръщаше нещата, те не се поддаваха на рационално обяснение, и в него остана същия изключително ярък спомен за преживяното и болката на копнежа по него.
В тази страна бе всичко, което някога бе желал; знаеше го със сигурност. Всичко, в което възпитанието го бе научило да не вярва — всички чудеса, тайни, сини сенки и духове с ароматен дъх. Всичко, което гълъбите и вятърът знаеха, и което човешкият свят някога бе познавал, но вече бе забравил, всичко това чакаше на онова място. Бе го видял със собствените си очи.