Той я послуша. Когато се обърна, тя седеше на леглото с кръстосани крака, обърнала гръб на колажа от снимки, които бе налепил на стената като малък, а родителите му така и не бяха свалили. Стената на плача, така го наричаше Жералдин той винаги я разстройваше, беше като парад на филмови звезди, купести облаци, политици и прасета.
— Роклята е чудесна — каза тя.
За момент се зачуди на забележката й, мисълта му работеше бавно.
— Роклята на Тереза — подсказа му тя.
— А.
— Ела седни, Кал.
Той се поколеба до прозореца. Въздухът бе лек и чист. Напомняше му…
— Какво има?
Думите бяха на върха на езика му. „Видях Страната на чудесата“, искаше да каже той. Това беше, общо взето. Останалото — обстоятелствата, описанието — тези подробности бяха за украса. Трите съществени думи бяха достатъчно лесни, нали? Видях Страната на чудесата. И ако в живота му имаше някой, на когото би ги казал, това бе тази жена.
— Кажи ми, Кал — попита тя. — Болен ли си?
Той поклати глава.
— Видях… — започна той.
Тя го гледаше напълно озадачена.
— Какво? Какво видя?
— Видях… — започна той отново, и отново се сепна. Езикът му не се подчиняваше, думите просто не излизаха от устата му. Той отвърна поглед от лицето й и се загледа в снимките. — Снимките… — рече той накрая, — … дразнят очите.
Обзе го странна еуфория, едва не й разказа, после се размина. В този миг онази част от него, която искаше да запази тайната, спечели битката, а може би дори войната. Не можеше да й разкаже. Нито сега, нито когато и да било. Почувства голямо облекчение след като взе това решение.
Аз съм Лудия Муни, помисли си той. Това май не беше толкова лоша идея.
— Вече изглеждаш по-добре — каза тя. — Трябва да е от свежия въздух.
4
А какво би могъл да научи от лудия поет, сега, когато вече бяха братя по дух? Какво би направил Лудия Муни, ако бе на мястото на Кал?
Той би играл играта така, както е необходимо, дойде отговорът, а после, когато светът обърне гръб, би търсил, търсил, докато открие мястото, което е видял, без да го е грижа, че така може да изпадне в делириум. Би намерил мечтата си, би я държал и никога не би я пуснал.
Поговориха още малко, после Жералдин каза, че трябва да си върви. Следобяд трябваше да се правят още неща за сватбата.
— И вече да не преследваш никакви гълъби — каза тя на Кал. — Искам в събота да бъдеш там.
Тя го прегърна.
— Много си слаб. Ще трябва да те поохраня.
Тя очаква да я целунеш, прошепна лудият поет в ухото му, изпълни задължението си към дамата. Не бихме искали да си помисли, че си загубил интерес към съвокуплението, само защото си бил наполовината път до Рая и си се върнал. Целуни я, и кажи нещо впечатляващо.
Кал можа да осъществи целувката, въпреки че се страхуваше да не проличи подсещането за страстта му. Тя отвърна на престорената му пламенност с истинска, тялото й бе топло и стегнато.
Ето това е, рече поетът, сега намери няколко съблазнителни думи и я отпрати щастлива.
Този път увереността на Кал се запъна. Не умееше да говори мили неща, никога не бе го правил.
— Ще се видим в събота — само това успя да изрече. Тя изглеждаше доволна и от толкова. Целуна го отново и си тръгна.
Гледаше я от прозореца, броеше крачките й, докато зави зад ъгъла. И когато любимата изчезна от погледа, тръгна да търси онова, което сърцето му желаеше.
Втора част
РАЖДАНИЯ, СМЪРТ И СВАТБИ
„Железният език отмери полунощ;
влюбените да си лягат; дойде часът на феите.“
I. БЛЕСТЯЩИЯТ КОСТЮМ
1
Въздухът навън бе важен и застоял. Нямаше да мине много време и лятото щеше да отстъпи пред есента. Дори лекият бриз изглеждаше уморен, а състоянието му бе заразително. Когато стигна близо до Рю Стрийт, Кал вече усещаше краката си подути, обувките го стягаха, а мозъкът му пулсираше.
После отгоре на всичко не можа да намери проклетата улица. Предишния ден бе стигнал до къщата гледайки птиците, а не пътя, по който вървеше, така че имаше само бегла представа къде се намира. Като разбра, че може да обикаля с часове без да намери улицата, той се обърна към една шумна група от шестгодишни хлапета, увлечени в игра на войници на един ъгъл. Те уверено му посочиха друга посока. Но поради незнание или злонамереност, указанията, които му дадоха, се оказаха безнадеждно неправилни, и той продължи да се върти в отчаяни кръгове с нарастващо объркване.
Шестото чувство, на което би могъл да се надява — някакъв инстинкт, който да го заведе безпогрешно до района на мечтите му — подозрително не се прояви.