Накрая късметът, чист късмет, го изведе на ъгъла на Рю Стрийт и къщата, която някога принадлежеше на Мими Лашенски.
2
Сузана прекара по-голямата част от сутринта в опити да изпълни обещанието си към д-р Чай: да извести чичо Чарли в Торонто. Това занимание направо я обезсърчи. От една страна, в малкия хотел, който намери предишната вечер, имаше само един обществен телефон, а другите гости на хотела също искаха да говорят по него. От друга, трябваше да се обади поред на няколко приятели на семейството, докато открие един, който имаше телефона на Чарли, и това й отне почти цялата сутрин. Когато най-после се свърза с него към един часа, единственият син на Мими прие новината без никаква изненада. Изобщо не предложи да зареже работата си и да се втурне към леглото на майка си; само помоли учтиво Сузана да се обади отново, когато има „нещо ново“. Което предполагаше, че не очаква тя да се обади пак преди да стане време той да изпрати погребален венец. Толкова що се отнася до синовната преданост.
След като приключи с разговора, тя позвъни в болницата. Нямаше изменения в състоянието на пациентката. Държи се, така каза дежурната сестра. Това извика в съзнанието на Сузана странната представа за Мими като алпинист, увиснала на някаква скала. Използва възможността, за да попита за личните вещи на баба си, и й казаха, че е дошла в болницата дори без нощница. Най-вероятно лешоядите, за които спомена г-жа Пъмфри вече бяха изнесли от къщата всичко ценно, включително скрина, но тя реши все пак да се отбие, ако може да спаси нещо, което да облекчи малко последните часове на Мими.
Обядва в един малък италиански ресторант, който намери близо до хотела, и после замина за Рю Стрийт.
3
Вратата на задния двор бе затворена от хамалите, но не беше заключена. Кал я отвори и влезе.
Ако бе очаквал някакво откритие, би останал разочарован. Тук нямаше нищо забележително. Само изсъхнали дребни плевели, прокарали между плочите, и разхвърляни дреболии, изоставени от триото като непотребни. Дори сенките, които може би бяха таяли някаква слава, бяха помръкнали и не изглеждаха тайнствени.
Застанал в средата на двора — там, където се разкриха всички тайнства, объркали съзнанието му — той за пръв път се усъмни, наистина се усъмни, дали всъщност нещо се бе случило предишния ден.
Може би вътре в къщата има нещо, рече си той; някакви останки, за които би могъл да се хване, които биха го измъкнали от прилива на съмнение.
Пресече мястото, където бе лежал килимът, и отиде до задната врата. Бяха я оставили отворена, или пък бяха влезли някакви вандали. Както и да бе, вратата стоеше леко открехната. Кал влезе вътре.
Вътре поне сенките бяха по-тежки, имаше нещо приказно. Изчака очите му да свикнат с полумрака. Нима бяха изминали само двадесет и четири часа откакто бе идвал тук, помисли си той, докато привикналият му поглед обхождаше мрачния интериор; едва вчера бе влязъл в тази къща с единствената мисъл да хване една изгубена птица. Този път имаше да открива толкова много неща.
Премина бавно през коридора, оглеждайки навсякъде за някакво ехо от преживяното вчера. С всяка крачка надеждите му отслабваха. Наистина имаше сенки, но те бяха пусти. В това място нямаше чудеса. Те си бяха отишли заедно с килима.
По средата на стълбите се спря. Каква полза да продължава? Очевидно бе пропуснал шанса си. Ако иска да преоткрие видението, което бе зърнал и загубил, трябва да търси на друго място. Затова просто твърдоглавието — една от чертите на Ейлийн — го накара да продължи нагоре.
На горната площадка въздухът бе толкова тежък, че бе трудно да си поеме дъх. Това, и фактът, че днес се чувстваше като нарушител на нечие владение — неканен в тази гробница — го направиха нетърпелив да потвърди убеждението си, че това място няма да му разкрие никаква магия, и да се маха.
Когато се приближи до вратата на предната спалня нещо зад гърба му помръдна. Кал се обърна. Работниците бяха струпали някакви мебели на площадката, после очевидно бяха решили, че не си заслужава да се потят повече, за да ги преместят. Скрин с чекмеджета, няколко стола и маса. Шумът дойде иззад мебелите. И сега се чу пак.
Той реши, че са плъхове. Звукът бе като от бързо движещи се крачета. Живей и остави да живеят, помисли си Кал: едва ли имаше повече право от тях да бъде тук. А може би съвсем нямаше право. Те сигурно са живели тук няколко поколения.
Върна се към задачата си, отвори вратата и влезе в стаята. Прозорците бяха мръсни, а изпоцапаните дантелени пердета още повече пречеха на светлината. Един стол бе обърнат върху голите дъски на пода, а някой тарикат бе поставил върху камината три различни обувки. Иначе бе празно.