Постоя няколко мига, после чу смях на улицата, и понеже му бе необходим за да се успокои, отиде зо прозореца и дръпна пердето. Но преди да открие източника на смеха, забрави за него. Дори преди да го види, той усети по трепването на стомаха си, че някой бе влязъл в стаята зад него. Пусна пердето и се обърна. В полуосветената стая към него се приближи едър мъж на средна възраст, облечен прекалено добре за това изоставено място. Нишките на сивото му сако почти светеха. Но още по-впечатляваща бе усмивката му. Тренирана усмивка, усмивка на актьор или проповедник. Което и да бе, той имаше изражението на човек, който търси хора, за да ги привлече за своята кауза.
— Мога ли да ви помогна? — попита той. Гласът му бе отчетлив и топъл, но внезапната му поява смрази Кал.
— Да ми помогнете? — запъна се той.
— Може би се интересувате от закупуване на имущество? — рече мъжът.
— Закупуване? Не… аз… просто… нали знаете… разглеждам.
— Хубава къща — каза непознатият, усмивката му бе силна като ръкостискане на хирург, и също така стерилна. — Разбирате ли от къщи? — И тази фраза бе изречена като предишните, без ирония или злоба. Кал не отговори, и мъжът продължи: — Аз съм търговец. Името ми е Шадуел. — Той издърпа бавно едрата си ръка от ръкавицата от телешка кожа. — А вашето?
— Кал Муни. Тоест, Калхун.
Голата ръка се протегна. Кал направи две крачки към мъжа — той бе с цели десет сантиметра по-висок от Кал, който бе над метър и шестдесет — и се ръкува с него. Хладната му длан го накара да усети, че се поти като прасе.
Ръцете се разделиха, приятелят Шадуел разкопча сакото си и го разтвори, за да вземе писалка от вътрешния си джоб. Това небрежно действие разкри за миг хастара на дрехата му, и от някаква игра на светлината той като че ли заблестя, сякаш платът бе изтъкан от огледални нишки.
Шадуел забеляза погледа на Кал. Гласът му прозвуча лек като перце:
— Виждате ли нещо, което да ви харесва?
Кал нямаше доверие на този човек. Кое го правеше подозрителен — усмивката или ръкавиците от телешка кожа? Което и да бе, искаше му се да бъде колкото е възможно по-малко в негово присъствие.
В сакото обаче имаше нещо. Нещо, което заблестя на светлината и накара сърцето на Кал да ускори ритъма си.
— Моля… — подкани го Шадуел. — Погледнете.
Ръката му отново хвана сакото и го разтвори.
— Кажете ми… — измърка той, — … ако там има нещо, което ви харесва.
Този път той разтвори сакото напълно, разкривайки хастара. Да, първата преценка на Кал бе правилна. Той наистина блестеше.
— Както казах, аз съм търговец — обясняваше Шадуел. — За мен е златно правило винаги да нося със себе си някои мостри от стоката си.
Стока. Кал завъртя думата в главата си, очите му оставаха приковани върху вътрешната страна на сакото. Що за дума бе това: стока. А там, в хастара на сакото почти видя как тази дума се материализира. Бижута ли блестяха така? Изкуствени геми със заслепяващо сияние, каквото само фалшивите имаха. Той примижа срещу илюзията, опитвайки се да разбере какво вижда, а гласът на търговеца продължи да го убеждава:
— Кажете ми какво ви харесва и то е ваше. По-честно не бих могъл да го кажа, нали? Един красив млад мъж като вас би трябвало да може да направи своя избор. Светът е вашата мечта. Виждам това. Открит е пред вас. Вземете каквото искате. Свободно, гратис и безплатно. Кажете ми какво виждате там, и в следващия миг то ще бъде в ръцете ви…
Не гледай, обади се нещо в Кал, нищо не е безплатно. За всичко се плаща.
Но погледът му бе толкова омаян от тайните в гънките на сакото, че вече не би могъл да отвърне поглед дори ако от това зависеше живота му.
— …кажете ми… — рече Търговецът, — … какво виждате…
А, ето го въпроса —
— …и то е ваше.
Виждаше забравени съкровища, неща, за които някога си бе мечтал, като си мислеше, че ако ги притежава, никога не би пожелал нещо друго. Повечето от тях бяха дреболии без стойност; но имаше и неща, които събуждаха стари копнежи. Рентгенови очила, за които бе видял реклама на гърба на някаква книжка с комикси (гледайте през стените! впечатлете приятелите си!), но които никога не успя да си купи. Ето ги сега, пластмасовите лещи лъщяха и като ги видя, той си спомни нощите през октомври, когато лежеше буден и се чудеше как действат.
А какво бе това до тях? Още един фетиш от детството. Снимка на жена с обувки на високи токчета, само с тясна лента обсипана с пайети между краката, изпъчила огромните си гърди срещу него. Такава снимка имаше момчето, което живееше през две къщи от Кал. Твърдеше, че я е откраднало от портфейла на чичо си, а Кал толкова много я искаше, че си мислеше, че ще умре от желание. Сега тя висеше, спомен с протрити краища, в блестящата подплата на сакото на Шадуел, беше там стига да я поиска.