Но едва успя да я види и тя избледня, а на нейно място се появиха нови изкушаващи печалби.
— Какво виждаш, приятелю?
Ключовете на кола, която копнееше да притежава. Гълъб-шампион, спечелил безброй състезания, за който толкова завиждаше, че бе готов да го отвлече —
— …само ми кажи какво виждаш. Поискай го, и то е твое…
Имаше толкова много неща. Неща, които изглеждаха — за един час, за един ден — основната точка около която се върти неговия свят, всички те сега висяха в чудния склад на сакото на Търговеца.
Но бяха мимолетни, всички те. Появяваха се само за да изчезнат отново. Там имаше нещо друго, което пречеше на тези тривиални неща да задържат погледа му за повече от няколко мига. А какво бе то, той още не можеше да види.
Смътно съзнаваше, че Шадуел отново се обръща към него, и че тонът в гласа на Търговеца се бе променил. В него вече имаше някаква озадаченост, примесена с раздразнение.
— Говори, приятелю… защо не ми кажеш какво искаш?
— Не мога… съвсем… да го видя.
— Тогава опитай по-силно. Концентрирай се.
Кал опита. Виденията идваха и си отиваха, все незначителни неща. Основното продължаваше да му убягва.
— Не се опитваш — сгълча го Търговецът. — Ако човек силно желае нещо, той трябва да се съсредоточи върху него. Трябва да е ясно в главата му.
Кал разбра мъдростта на препоръката и удвои усилията си. За него бе станало предизвикателство да погледне отвъд лъжливия блясък и да види истинското съкровище, което лежеше отатък. При това концентриране изпита странно чувство: някакво напрежение в гърдите и гърлото, сякаш част от него се готвеше да си отиде, да излезе от него и да проследи втренчения му поглед. Да отиде в сакото.
Отзад в главата му, там където започваше гръбнака в долната част на черепа, предупредителните гласове продължаваха да мърморят. Но той бе твърде ангажиран, за да се съпротивлява. Каквото и да бе в хастара, то го дразнеше, не се показваше. Той се взираше отново и отново, отхвърляйки благоприличието, докато от слепоочията му потече пот.
Приканващият монолог на Шадуел придоби нова увереност. Захарната глазура се бе пропукала и паднала. Ядката под нея бе горчива и тъмна.
— Продължавай… — каза той. — Не бъди толкова слаб. Тук има нещо, което искаш, нали? Много го искаш. Продължавай. Кажи ми. Изплюй го. Няма смисъл да чакаш. Докато чакаш, шансът ти си отива.
Най-после картината започна да се прояснява —
— Кажи ми и то е твое.
Кал почувства полъх на вятър и изведнъж полетя отново, а Страната на чудесата се разгърна под него. Дълбините и висините, реките, кулите — всичко се виждаше там — в хастара на сакото на Търговеца.
Той ахна при вида на тази гледка. Реакцията на Шадуел бе светкавично бърза.
— Какво е?
Кал продължаваше да се взира, безмълвен.
— Какво виждаш?
Кал бе обзет от смесени чувства. Изпитваше въодушевление като гледаше земята, и все пак се боеше от онова, което ще поискат от него да даде (или вече даваше, може би, без да знае) в замяна за този поглед през ключалката. Шадуел криеше опасност, независимо от усмивките и обещанията му.
— Кажи ми… — нареди Търговецът.
Кал се опита да спре отговора да не излезе от устата му. Не искаше да издава тайната си.
— …какво виждаш?
Толкова трудно бе да устои на гласа. Искаше да замълчи, но отговорът се надигна в него неканен.
— Аз… — (Не го казвай, предупреди поетът), — Аз… — (Съпротивлявай се. Това е опасно.) — Аз… виждам…
— Той вижда Фугата.
Гласът, който довърши изречението, бе на жена.
— Сигурна ли си? — попита Шадуел.
— Никога не съм била по-сигурна. Виж очите му.
Кал се почувства глупав и уязвим, дотолкова хипнотизиран от гледката, която продължаваше да се разгръща в хастара, че не можеше да отвърне поглед към онези, които сега го оценяваха.
— Той знае — каза жената. В гласът й нямаше и следа от топлина. Дори, може би, и човечност.
— Значи си била права — рече Шадуел. — Била е тук.
— Разбира се.
— Това е достатъчно — каза Шадуел и накрая затвори сакото.
Ефектът върху Кал беше катастрофален. Когато светът — Фугата, както тя го нарече — бе така рязко изтръгнат от него, той се почувства слаб като бебе. Едва успя да се задържи прав. Гадеше му се, докато обръщаше поглед към жената.
Красива е: това бе първата му мисъл. Беше облечена в червено и пурпурно в толкова тъмни нюанси, че изглеждаха почти черни; платът бе плътно обвит около горната част на тялото й, така че я правеше да изглежда непорочна, зрелостта й бе увита и запечатана, но самото запечатване я правеше силно еротична. Същият парадокс изпълваше и чертите й. Косата й бе обръсната няколко сантиметра назад от челото, а веждите напълно премахнати, и това правеше лицето зловещо лишено от изразителност. Все пак плътта й блестеше като намазана с някакво масло, и въпреки че обръснатото, и липсата дори на следа от грим за смекчаване на чертите изглеждаха като предизвикателство към красотата й, не можеше да се отрече, че лицето й е чувствено. Устата й беше твърде силно очертана, а очите — жълтеникави в един миг, златисти в следващия — говореха прекалено красноречиво за чувствата и не можеха да ги скрият. Какви чувства, Кал можеше да определи само приблизително. Нетърпение, със сигурност, като че ли присъствието й тук я кара да се чувства зле, и предизвиква някакъв гняв, който Кал не би искал да види в действие. Презрение — към него най-вероятно — и все пак някаква силна концентрация върху него, сякаш виждаше до мозъка на костите му и бе готова да го смрази с мисълта си.