Махна резето, и когато отвори вратата само два-три инча един от миналогодишните шампиони, обикновено спокоен гълъб, разпознаван като всички по своя номер — 33 — полетя към пролуката. Стреснат от скоростта му, Кал пусна вратата и за няколкото секунди, докато пръстите му намерят отново резето, 33 се оказа навън.
— Да те вземат дяволите! — извика Кал, ругаейки не толкова птицата, колкото себе си, защото той бе оставил вратата на гълъбарника отворена и 33 се отправи към небето, очевидно без да го е грижа, че може да пострада при това си начинание.
Докато Кал сложи отново резето на клетката, гълъбът излетя през вратата. Препъвайки се, Кал се втурна да го преследва, но когато излезе навън, 33 вече пляскаше с криле над градината. На височината на покрива птицата направи три все по-големи кръга, сякаш за да се ориентира. После изглежда определи посоката си и полетя на север-североизток.
Някакво почукване привлече вниманието на Кал, той погледна надолу и видя баща си застанал до прозореца да говори нещо, но думите му не се чуваха. Измъченото лице на Брендън не бе изглеждало толкова оживено от месеци — бягството на птицата временно го бе изтръгнало от унинието му. След миг той беше вече на задната врата и попита какво става. Кал нямаше време за обяснения.
— Отиде… — извика той.
После тръгна по пътеката край къщата без да откъсва поглед от небето.
Когато стигна отпред, птицата още се виждаше. Кал прескочи оградата и пресече Чариът Стрийт на бегом, решен да я преследва. Знаеше, че това е направо безнадеждно преследване. При попътен вятър един отличен гълъб може да достигне максимална скорост 70 мили в час, и въпреки, че 33 не се бе състезавал почти година, лесно можеше да изпревари бягащ човек. Но знаеше също, че не може да се върне при баща си без да положи усилия да проследи беглеца, колкото и безплодни да са те.
В долния край на улицата птицата се изгуби от погледа му зад покривите, и той се отклони към пешеходния мост над Ултън Роуд, вземайки по три-четири стъпала наведнъж. От най-горната част на моста градът се виждаше добре. На север към Ултън Хил, и на изток, и на югоизток, над Алъртън към Хънтс Крос. Пред очите му се разкриваха ред след ред покривите на общинските жилища, блестящи в жестоката жега на следобеда, зигзагообразният ритъм на гъсто подредените улици бързо отстъпваше пред промишлената пустош на Спийк.
Кал видя и гълъба, нищо че изглеждаше като бързо смаляваща се точка.
Нямаше голямо значение, защото от тази височина целта на 33 беше съвсем очевидна. На по-малко от две мили от моста въздухът бе изпълнен с кръжащи птици, привлечени към мястото несъмнено от някакво струпване на храна в района. Всяка година имаше поне един такъв ден, когато популациите на мравките и мушиците изведнъж се развиваха, и птичият свят на града се обединяваше в своята лакомия. Чайки от калните брегове на Мързи летяха крило до крило с дроздове, гарги и скорци, и всички бяха доволни, че участват в джамбурето докато лятото още топли гърбовете им.
Без съмнение това беше призивът, който бе чул 33. Отегчена от балансираната си диета от царевица и кленови семена, уморена от йерархията в гълъбарника и предсказуемостта на всеки ден, птицата бе пожелала да излезе — да излети нагоре и надалеч. Един ден на разкошен живот, с храна, която трябва да бъде преследвана малко, но от това става по-вкусна, в компанията на диви същества. Всичко това някак си смътно мина през главата на Кал докато наблюдаваше ятата, виещи се в кръг.
Знаеше, че е абсолютно невъзможно да открие една отделна птица сред разбунтувалите се хиляди. Трябваше да разчита на това, че 33 ще остане доволен от своя летящ пир, и когато се насити ще постъпи така, както е научен — ще се върне вкъщи. Все пак самата гледка на толкова много птици го привлече по особен начин и като пресече моста, Кал се запъти към епицентъра на пернатия циклон.
II. ПРЕСЛЕДВАЧИТЕ
Жената до прозореца на хотел „Хановер“ дръпна сивото перде и погледна надолу към улицата.
— Възможно ли е…? — промърмори тя на сенките, които заседаваха в ъгъла на стаята. Въпросът й нямаше да получи отговор, а и не бе необходимо. Колкото и невероятно да изглеждаше, следата безспорно водеше насам, към този уморен до смърт град, лежащ изранен и изоставен край река, която някога бе носила кораби с роби и памук, а сега едва носеше собствената си тежест към морето. Към Ливърпул.
— Какво място — рече тя. Малка прашна вихрушка танцуваше като дервиш на улицата и вдигаше във въздуха праисторически боклуци.
— Защо си толкова изненадана? — попита мъжът, полегнал на леглото, подпрял с възглавници внушителното си тяло и с ръце зад главата. Лицето му бе широко, едва ли не прекалено изразително, с черти на актьор, направил кариера от удоволствието на тълпата, експерт по евтините ефекти. Устата му, която познаваше хиляди варианти на усмивката, си избра един, който подхождаше на спокойното му настроение, и каза: