В гласа й обаче нямаше такива противоречия. Той бе твърд като стомана.
— Преди колко? — попита го тя. — Преди колко време видя Фугата?
Той не успя да устои на погледа й повече от миг. Обърна очи към камината, към обувките на неизвестното трикрако същество.
— Не знам за какво говорите — рече той.
— Видял си я. Видя я отново в сакото. Няма смисъл да отричаш.
— По-добре отговори — посъветва го Шадуел.
Кал погледна от камината към вратата. Бяха я оставили отворена.
— Вървете по дяволите и двамата — отвърна тихо той.
Засмя ли се Шадуел? Кал не беше сигурен.
— Искаме килима — каза жената.
— Той ни принадлежи, разбираш ли — каза Шадуел. — Имаме законно право върху него.
— Така че, би ли бил така любезен… — жената сви устни при тази учтивост, — … да ми кажеш къде е килимът, и можем да приключиме с въпроса.
— Условието е толкова лесно — добави Търговецът. — Казваш ни, и се махаме.
Няма смисъл да се прави, че не знае, помисли си Кал те знаят, че той знае, и не би могъл да ги убеди в противното. Беше в капан. Все пак, колкото и опасно да бе положението, вътрешно беше щастлив. Неговите мъчители бяха потвърдили съществуването на света, който бе зърнал: Фугата. Желанието да се отърве от присъствието им колкото е възможно по-бързо бе смекчено от желанието да си поиграе с тях, с надеждата, че те ще му кажат нещо повече за видението, на което бе станал свидетел.
— Може би съм го виждал — каза той.
— Без може би — прекъсна го жената.
— Мъгляво ми е… — продължи той. — Спомням си нещо, но не съм сигурен какво.
— Не знаеш какво е Фугата? — попита Шадуел.
— И защо да знае? — каза жената. — Попаднал е на нея съвсем случайно.
— Но я е видял — отвърна Шадуел.
— Много от Кукувиците виждат нещо, но това не означава, че разбират. Той е загубен, като всички тях.
Кал се засегна от пренебрежението й, но всъщност тя бе права. Наистина бе загубен.
— Това, което си видял, не е твоя работа — каза му тя. — Само ни кажи къде си сложил килима, после забрави, че изобщо си ни виждал.
— Килимът не е у мен — отвърна той.
Цялото лице на жената сякаш потъмня, зениците й заприличаха на луни, които едва прикриваха някаква апокалиптична светлина.
От площадката на стълбите се чу отново оня шум, който Кал бе помислил, че е от крачетата на плъхове. Сега вече не беше толкова сигурен.
— Вече няма да съм учтива — каза жената. — Ти си крадец.
— Не — възрази той.
— Да. Дошъл си тук да обереш къщата на една стара жена и си видял нещо, което не е трябвало да видиш.
— Ни бива да губим време — намеси се Шадуел.
Кал бе започнал да съжалява за решението да си поиграе с двамата. Би трябвало да избяга, докато все още имаше някаква възможност. Шумът от другата страна на вратата се засилваше.
— Чуваш ли това? — попита жената. — Това са копелетата на сестра ми. Незаконните й деца.
— Те са гадни — добави Шадуел.
Вярваше му.
— Още веднъж — каза жената. — Килимът.
— Не е у мен — отново рече той. Този път думите му бяха по-скоро молба, отколкото защита.
— Тогава ще трябва да те накараме да проговориш — каза тя.
— Внимавай, Непорочна — рече Шадуел.
Дори и да го бе чула, жената не обърна внимание на предупреждението му. Тя потърка леко средния и безименния пръст на дясната си ръка в дланта на лявата, и при това едва доловимо повикване децата на сестра й се втурнаха в стаята.