II. НА КОСЪМ
1
Сузана пристигна на Рю Стрийт малко преди три, и отиде първо да каже на г-жа Пъмфри за състоянието на баба си. Беше поканена да влезе с такава настоятелност, че не можа да откаже. Пиха чай и поговориха около десетина минути: главно за Мими. Вайълит Пъмфри говореше за старата жена без злоба, но описанието, което й направи, съвсем не беше ласкаво.
— Прекъснаха газта и тока в къщата още преди години — разказваше тя. — Не беше си платила сметките. Живееше в мизерия, тя де, и то не защото аз не я наглеждах по съседски. Но беше груба, нали знаете, ако я попитате как е. — Гласът й леко се сниши. — Знам, че не бива да го казвам, но… баба ви не беше съвсем наред.
Сузана промърмори нещо в отговор, но знаеше, че няма да се чуе.
— Имаше само свещи за осветление. Нито телевизор, нито хладилник. Един Бог знае какво ядеше.
— Знаете ли дали някой има ключ от къщата?
— О, не, тя не би го дала. В тази къща има повече ключалки, отколкото можете да си представите. Нямаше доверие на никого, нали разбирате. На никого.
— Просто исках да поогледам.
— Ами, откакто я няма, все влизат и излизат разни хора; сигурно вече навсякъде е отворено. Дори аз самата си помислих да погледна, но не посмях. Някои къщи… не са съвсем естествени. Нали разбирате какво имам предвид?
Разбираше. Когато най-после застана на прага на номер осемнадесети, Сузана си призна, че с радост бе посрещнала разните задължения, които отлагаха това посещение. Епизодът в болницата бе потвърдил голяма част от семейните подозрения по отношение на Мими. Тя беше различна. Можеше да предава сънищата си с едно докосване. И каквито и сили да обладаваше старата жена, или я бяха обладали те нея, не биха ли обитавали и къщата, в която тя беше прекарала толкова много години?
Сузана усети как миналото я стяга в прегръдките си: само че вече не беше толкова просто. Не се колебаеше на прага само защото се страхуваше от среща с призраците на детството. А защото тук — на сцена, която смяташе, че е напуснала завинаги — смътно усещаше драмите, които предстояха да се разиграят, и Мими по някакъв начин й бе определила решаващата роля.
Хвана дръжката на вратата. Въпреки онова, което каза Вайълит, беше заключено. Надникна през прозореца отпред, но в стаята се виждаха само боклуци и прах. Изоставеността бе странно успокояваща. Може би безпокойството й щеше да се окаже неоснователно. Заобиколи и мина отзад. Тук имаше повече късмет. Дворната врата бе отворена, а също и вратата на къщата.
Влезе вътре. Състоянието на предната стая се повтаряше и тук: практически всички следи от присъствието на Мими Лашенски, с изключение на свещите и дреболии без стойност, бяха премахнати. Усети в реакцията си тъжна смесица от чувства. От една страна, увереност, че нищо ценно не е оцеляло, и че ще трябва да се върне при Мими с празни ръце; а от друга, несъмнено облекчение, че бе така: сцената бе опустяла. Въпреки че въображението й поставяше липсващите картини по стените, а мебелите — на местата им, всичко това бе само в мислите й. Тук нямаше нищо, което да наруши спокойния добър ред на живота, който живееше.
Мина през хола към коридора, хвърли един поглед в малката дневна преди да завие към стълбите. Те не бяха толкова високи, нито пък толкова тъмни. Но преди да успее да се качи, чу някакъв шум на горния етаж.
— Кой е там? — извика тя — думите й бяха достатъчни, за да нарушат концентрацията на Непорочна. Съществата които бе призовала, незаконните, спряха устрема си към Кал и зачакаха заповед.
Той използва възможността и се хвърли през стаята, удряйки звяра, който бе най-близо до него.
Нещото нямаше тяло, четирите му ръце излизаха направо от подут врат, под който висяха снопчета мокри като черен дроб алвеоли и светлини. Ударът на Кал попадна на място и една от алвеолите се пръсна. Засмърдя на канал. Останалите братя се приближаваха и Кал се втурна към вратата, но раненото същество бе по-бързо от тях, вървеше настрани с ръцете си като рак и плюеше. Пръски от слюнката му попаднаха върху стената близо до главата на Кал, и тапетите се издуха на мехури. Отвращението му даде нови сили. Озова се до вратата за миг.
Шадуел се опита да му прегради пътя, но един от зверовете се озова под краката му като заблудено куче и преди той да успее да възстанови равновесието си Кал беше вече вън от стаята, на площадката.
Жената, която бе извикала, стоеше в долния край на стълбите и гледаше нагоре. Изглеждаше като светъл ден пред нощта, в която за малко да потъне в стаята зад него. Големи сиво-сини очи, къдрици от тъмнокестенява коса около бледо лице, уста, която щеше да изрече някакъв въпрос, но подивелият му вид я накара да замълчи.