— Какво намери?
— Обичайните останки. Монети, дрехи, всякакви лични вещи. Събрахме ги в един кашон и ги донесохме, за да ги проучим на спокойствие. Можеше да паснат на любимите ни теории, нали разбираш… но сега смятам, че те вече се разпаднаха.
— Бих искал да видя тези неща — рече Кал.
— Ще ти ги разопаковам — каза Глук. Откакто Кал му беше разказал историята си изглеждаше силно смутен. И сега дори оглеждаше стаята едва ли не в отчаяние. През последните няколко часа всичките му виждания за света се бяха объркали.
— Съжалявам — обади се Кал.
— За какво? Че си ми разказал за чудесата? Моля те, недей. Аз ще бъде не по-малко щастлив да вярвам в твоите загадки, отколкото в моите. Просто ще ми трябва малко време да свикна. Искам само загадката да съществува.
— Тя съществува — настоя Кал. — Наистина, повярвай ми. Само че не знам къде.
Погледът му се отклони от лицето на Глук към прозореца и белия пейзаж навън. Изпитваше все по-големи опасения за любимите си изгнаници. И нощта, и Бич Божи, и снегът сякаш заговорничеха да ги унищожат.
Отиде до прозореца, температурата до студеното стъкло беше доста по-ниска.
— Трябва да ги намеря — рече той. — Трябва да бъда с тях.
Досега беше успявал да надвие усещането, че е изоставен, но изведнъж не можа да сдържи риданията си. Чу как Глук се приближи, но не се владееше достатъчно, за да спре сълзите: продължаваха да текат по бузите му. Глук сложи утешително ръка на рамото му.
— Хубаво е да видиш някой да изпитва такава нужда от чудеса — каза той. — Ще намерим твоите Виждащи, Муни. Вярвай ми. Ако има нещо, което да ни подскаже къде са, то е тук.
— Трябва да побързаме — рече тихо Кал.
— Знам. Но ще ги намерим. Не само заради тебе, но и заради мен. Искам да се срещна с твоите изгубени хора.
— Те не са мои.
— В известен смисъл са твои. И ти си техен. Виждам по лицето ти. Затова ти вярвам.
2
— Откъде ще започнем? — беше въпросът на Кал.
Къщата беше натъпкана със съобщения от мазето до тавана. Може би, както каза Глук, някъде сред тях имаше нещо, което да им подскаже местонахождението на Виждащите — един ред от съобщение, една снимка. Но къде? Колко свидетелски показания трябваше да изчетат преди да открият някакъв намек за скривалището им? Разбира се, при положение, че в това време на опасности биха се събрали заедно. Ако не — ако се бяха пръснали — тогава беше напълно загубена кауза, или почти загубена.
Кал се укори за тази си мисъл. Нямаше смисъл да се настройва пораженчески. Трябваше да вярва, че има шанс да ги открият, че задачата пред тях не беше само начин да си запълнят времето преди катаклизма. Ще вземе пример от Глук. Глук беше прекарал целия си живот в търсене на нещо, което никога не бе видял в действителност, но не се беше усъмнил нито за миг в смисъла на този стремеж, дори и сега правеше чай и търсеше папки — държеше се сякаш беше убеден до дъното на душата си, че решението на проблема е близо.
Кабинетът им стана база. Глук разчисти най-голямото бюро и постави на него карта на Великобритания, толкова голяма, че висеше отстрани като покривка.
— Островът на Духовете; — рече той на Кал. — Поразгледай го малко. Виж дали някое от местата, които сме проучвали през годините, не ти напомня нещо.
— Добре.
— Аз ще прегледам съобщенията и ще отворя кашоните, които донесохме от Шотландия.
Той се залови за работа и остави Кал да разглежда внимателно картата, по която имаше дори повече бележки, отколкото по онези в другата стая. До много от символите, кръстосаните линии и поставените нагъсто точки бяха изписани неразбираеми съкращения. За значението на буквите НЛО не беше необходимо обяснение, но какво беше Предполагаемо ТМД, или Цирус ВС? Реши да не обръща внимание на бележките, които само му отвличаха вниманието, и просто да огледа систематично картата, сантиметър по сантиметър, като започне от Ландс Енд4, от единия до другия край на страната. Беше благодарен, че трябва да проучи само сушата, тъй като в моретата около Великобритания — районите които винаги го бяха впечатлявали от прогнозите за времето: Фастнет, Викинг, Фортис, Тайри; — също имаше не малко чудеса. В това имаше логика. След като в предградията валяха дъждове от сепии, може би в Северно море; падаха гуми и комини. Беше пресякъл пет-шест пъти страната, когато Глук се появи отново.
— Има ли нещо? — попита той.
— Засега нищо.
Глук остави на един от столовете цяла грамада съобщения.
— Може би тук ще намерим нещо. Започнах със събитията около Призрачния град, и постепенно ще разширяваме кръга.