— Изглежда логично.
— Ти продължавай. Отделяй всичко, което изглежда поне малко познато. Докато четеш, аз ще нося още.
Глук закова картата на стената до бюрото и остави Кал да преглежда първия набор съобщения.
Работата изискваше човек да се съсредоточи, а на Кал му беше трудно. Беше десет и половина, и вече му се спеше. Но докато прелистваше каталога със забравени чудеса уморените му очи и още по-умореният му мозък забравиха умората си, съживени от изумителните неща пред тях.
Много от явленията бяха варианти на вече познати теми: събития, които противоречаха на законите на географията, времето или метеорологията. Разни животни на неподходящи места; посещения от далечни звезди; къщи, които отвътре изглеждаха по-големи, отколкото отвън; радиоапарати, които засичаха гласовете на мъртвите; лед по дърветата през лятото; кошери, които бръмчаха „Отче наш“. Всички тези неща не се бяха случвали някъде далече, а в Престън; и Хили Бридж, в Скънторп; и Уиндърмир; — солидни, стоически места, населени с прагматици, които не се поддават на истерия. Тази страна, която Глук бе нарекъл Островът на Духовете, беше изпълнена открай докрай с делириумни видения. Така беше и в Страната на Чудесата.
От време на време Глук пак се появяваше, носеше нови папки и чай, но иначе гледаше доколкото е възможно да не нарушава концентрацията му. Кал установи, че е много трудно да не се отклонява по много от странните съобщения, но си наложи строга самодисциплина за да отделя по едно на около стотина, съдържащо подробности, които биха свързали описаното събитие с Фугата или нейните обитатели. Някои от тях вече му бяха известни: например, разрушаването на къщата на Шърман. Но имаше и други съобщения — за изписани във въздуха думи; за някакъв мъж, чиято маймунка цитирала Псалмите, — които идваха от места, за които чуваше за пръв път. Може би сега Виждащите бяха там.
Чак когато реши да си почине за малко Глук спомена, че е отворил кашоните, които са донесли от Шотландия, и попита дали Кал иска да прегледа съдържанието им. Той последва Глук в стаята с картите — там бяха подредени и грижливо отбелязани с етикети всички останки от събитията в долината. Нямаше много неща: или оцелелите бяха унищожили повечето от тях, или пък природните процеси се бяха погрижили за това. Имаше обаче няколко тъжни спомена от катастрофата, и оръжия. Нещо, което спадаше и към двете категории — оръжия и лични вещи — накара Кал да настръхне. Върху единият от кашоните беше проснато сакото на Шадуел. Той го загледа нервно.
— Познаваш ли нещо? — попита Глук.
Кал му каза какво, и откъде.
— Боже Господи — рече Глук. — Това ли е сакото?
Недоверието му беше разбираемо — на светлината на голата крушка в дрехата не се забелязваше нищо особено. И все пак на Кал му беше необходима повече от минута да събере кураж и да вземе сакото. Хастарът който на времето си беше съблазнил може би стотици хора, изглеждаше съвсем обикновен. Като че ли имаше някакъв необясним блясък в плата, но никакви други доказателства за силата му. Може би сега, когато собственикът му го беше захвърлил, тя беше изчезнала, но Кал не искаше да рискува. Хвърли го обратно върху кашона с хастара надолу.
— Трябва да го вземем с нас — отбеляза Глук. — Когато тръгнем.
— Къде да тръгнем?
— Да се срещнем с Виждащите.
— Не, не мисля.
— Сигурно мястото му е при тях — настоя Глук.
— Може би — отвърна Кал, но не беше убеден. — Обаче първо трябва да ги намерим.
— Тогава да се залавяме за работа.
Кал се върна при съобщенията. Почивката се оказа грешка — сега му беше трудно да се върне към ритъма. Но той продължи, пришпорван от тъжните останки в съседната стая и мисълта, че скоро те биха могли да представляват последните му спомени от Виждащите.
В четири без петнадесет приключи със съобщенията. Глук беше използвал възможността да поспи в един от фотьойлите. Кал го разбуди и му показа деветте папки, които беше избрал.
— Това ли е всичко?
— Имаше и други, за които не бях съвсем сигурен. Отделих ги, но си мисля, че са лъжливи следи.
— Възможно е — рече Глук. Отиде до картата и отбеляза с топлийки деветте места. После се отдръпна и ги огледа. Не се открояваше никаква закономерност — бяха пръснати неравномерно из цялата страна. Най-малкото разстояние помежду им беше не по-малко от петдесет мили.
— Нищо — заключи Кал.
— Не бързай толкова — възрази Глук. — Понякога е необходимо известно време, за да се види връзката.
— Не разполагаме с известно време — напомни му уморено Кал. Продължителното безсъние започваше да му се отразява — болеше го рамото, където го беше ранил куршума на Шадуел, всъщност болеше го цялото тяло.