— Безполезно е — каза той.
— Нека да поогледам — каза Глук. — Да видя дали мога да открия някаква закономерност.
Кал вдигна ръце раздразнен.
— Няма закономерност — настоя той. — Мога само да обиколя тези места едно по едно… — (в това време? помисли си той, ще имаш късмет ако утре изобщо успееш да излезеш навън.)
— Защо не полегнеш няколко часа. Приготвих ти легло в свободната стая. Тя е един етаж по-нагоре, втората отляво.
— Чувствам се толкова безполезен.
— Ще се още по-безполезен, ако не поспиш. Хайде, върви.
— Мисля, че ще трябва. Веднага тръгвам щом…
Изкачи се по стълбите. Горната площадка беше студена, дъхът му се превръщаше в пара пред него. Не се съблече, направо легна и метна одеялата върху себе си.
На заледения прозорец нямаше пердета и синьото отражение на снега отвън беше достатъчно ярко, за да може човек да чете. Това обаче не му попречи да заспи след не повече от тридесет секунди.
IV. БЕЗНАДЕЖДНО ПОЛОЖЕНИЕ
1
Те се отзоваха на призива, всички до един: идваха понякога по един, по двама, понякога цели семейства или групи приятели; идваха с малко багаж (какво ли от онова, което притежаваха в Царството, си заслужаваше да се товарят с него?), единствените неща на които държаха, бяха взели от Фугата, и ги носеха със себе си. Сувенири от изгубения им свят: камъни, семена, ключовете от домовете.
И естествено, донесоха и магиите си, малкото които имаха. Донесоха ги на мястото, за което Нимрод каза на Сузана, но не можа да се сети за името му. Аполин си го беше спомнила обаче. Това място, във времената преди Втъкаването, Бич Божи не бе успял да намери.
Наричаше се Реймънтс Хил.
Сузана се опасяваше да не би Кукувиците да са променили изцяло района, да са го разкопали или изравнили. Но не. Хълмът беше непокътнат, а малката горичка под него, където Родовете бяха прекарали онова далечно лято, се беше разраснала и станала голяма гора.
Тя се съмняваше също дали бе разумно да търсят убежище на открито в това отвратително време — специалистите вече казваха, че това е най-студеният декември откакто се помнят — но я увериха, че макар и в обкръжение, Виждащите имат решения за такива прости проблеми.
Някога са били в безопасност в подножието на Реймънтс Хил, може би там пак щяха да бъдат в безопасност.
Чувството на облекчение сред тях при събирането им беше осезателно. Въпреки че повечето се бяха справили с живота в Царството доста добре, очевидно обстоятелствата им бяха наложили да скриват мъката си. Сега, отново сред своите, можеха да си спомнят за старата родина, а това беше не малко утешение. Освен това тук не бяха съвсем беззащитни. Въпреки че силите им бяха много ограничени без подкрепата на Фугата, все още имаха по някоя заблуждаваща магия, която да пуснат в действие. Съмнително беше дали ще успеят да задържат на разстояние задълго силата, която бе унищожила Чариът Стрийт, но бедните не можеха да избират.
А когато най-после се събраха в дъбравата под дърветата — и колективното им присъствие промени изкусно храсталака и клоните — тя почувства неоспоримата правота на решението. Дори и да ги намереше някога Бич Божи, поне накрая щяха да бъдат заедно.
Липсваха само две важни неща. Едното беше Кал, разбира се. А другото — книгата, която бе оставила в ръцете му, книга, в живите страници на която беше заключено ехото от тези зимна гора. Молеше се и двамата да са някъде в безопасност — и книгата, и нейният пазител. Да са в безопасност, и да сънуват.
2
Може би мисълта, която се оформяше в главата му докато заспиваше (че светлината от снега бе достатъчно ярка да чете човек на нея), предизвика съня.
Представи си, че се събужда и бърка в джоба на сакото си — а той беше необяснимо дълбок — и изважда оттам книгата, която бе спасил от унищожението на Чариът Стрийт. Опита се да я отвори, но пръстите му бяха изтръпнали и беше непохватен като глупак. Когато най-после успя, го очакваше изненада, защото страниците бяха празни, всички до една, бели като света зад прозореца. Приказките и илюстрациите бяха изчезнали.
А снегът продължаваше да вали в морето край Викинг; и Догър Банк, и на сушата също. Валеше над Хили Бридж; и Блакпул, над Бат; и Девайзис, засипваше къщите и улиците, фабриките и катедралите, запълваше долините докато станат неразличими от хълмовете, заслепяваше реките, задушаваше дърветата, докато накрая Островът на Духовете; стана бял като страниците в книгата на Сузана.