Всичко това беше напълно обяснимо за спящия му разум: нали бяха част от една и съща приказка, книгата и светът извън нея? Основа и вътък. Един свят, неделим.
Тази гледка го изплаши. Пустота, и вътре, и вън, а той нямаше лек за нея.
— Сузана… — промърмори Кал в съня си, копнеейки да я прегърне, да я притисне до себе си.
Но тя не беше близо. Дори в сънищата той не можеше да се преструва, че тя е наблизо, не можеше да я извика до себе си. Можеше само да се надява, че е в безопасност, да се надява, че тя знае по-добре от него как да отблъсне небитието.
— Не си спомням да съм била щастлива — прошепна в ушите му един глас от миналото. Не можеше да се сети за името, но знаеше, че този който говори, отдавна го няма. Опита се да върне съня назад, за да открие самоличността му. Думите се чуха отново, този път по-силно:
— Не си спомням да съм била щастлива.
Този път паметта му подсказа името, спомни си и лицето. Беше Лилия Пелиция, стоеше до леглото, само че това не беше леглото, в което бе заспал. Дори не беше същата стая.
Огледа се. Имаше и други, призовани от миналото. Фреди Камъл се оглеждаше в огледалото, Аполин беше яхнала един стол, надигнала бутилка до устните си. До нея стоеше Джерихо, прегърнал бебе със златисти очи. Сега вече знаеше къде е, и кога. Това беше неговата стая на Чариът Стрийт, в нощта когато парчето от килима се бе разтъкало.
Без да чака подкана Лилия заговори отново — същата реплика, която го беше довела тук:
— Не си спомням да съм била щастлива.
Защо ли паметта бе избрала да възпроизведе именно този момент от всичките необикновени неща, които бе видял, и от разговорите, които бе чул?
Лилия го погледна. Тревогата й беше съвсем очевидна, сякаш ясновидството й беше предрекло снежната нощ, в която той сънуваше, сякаш още тогава е знаела, че всичко е загубено. Кал искаше да я утеши, искаше да й каже, че щастието е възможно, но нямаше нито убеждението, нито желанието да изопачава истината.
Сега говореше Аполин:
— Ами хълма? — попита тя.
Какво хълма?, помисли си той. Дори да беше знаел някога за какво говори тя, вече беше забравил.
— Как го наричаха? — думите й започнаха да заглъхват. — …на който останахме…
Продължавай, опита се да й внуши той. Но припомнената топлина на стаята вече изтичаше. Студ от настоящето запълзя към него, изтласквайки меката августовска нощ. Кал продължаваше да се вслушва, ударите на сърцето се чуваха като тъпан в главата му. Мозъкът не беше възпроизвел този разговор случайно, имаше някакъв ред. Някаква тайна, която щеше да бъде разкрита, стига да успее да го задържи достатъчно дълго.
— Как го наричаха? — повтори несигурният глас на Аполин, — …на който останахме през последното лято. Спомням си, като че ли беше вчера…
Тя погледна към Лилия, очакваше отговор. Кал също погледна към нея.
Отговори й, помисли си той.
Студът обаче ставаше все по-остър, извикваше го от миналото обратно в мрачното настояще. Кал отчаяно искаше да отнесе със себе си ключа, застинал на устните на Лилия.
— Спомням си… — пак повтори Аполин, отчетливостта на гласа й отслабваше с всяка сричка, — … като че ли беше вчера.
Той се втренчи в Лилия, внушаваше й да говори. Тя вече беше прозрачна като цигарен дим.
Моля те, за Бога, отговори й, рече той.
Тъкмо когато образът й съвсем щеше да изчезне, тя отвори уста. За миг му се стори, че я е изгубил, но отговорът се чу, толкова тихо, че направо го заболя да се вслушва.
— Реймънтс Хил… — каза тя.
И изчезна.
— Реймънтс Хил;!
Събуди се още неизрекъл докрай думите. Одеялата се бяха смъкнали от него докато бе спал, и беше така измръзнал, че пръстите му бяха изтръпнали. Но беше успял да върне онова място от миналото. Не му трябваше нищо повече.
Седна на леглото. Навън беше светло. Снегът продължаваше да вали.
— Глук! — извика той. — Къде си?
В бързината ритна надолу някаква кутия с бележки. Намери Глук заспал във фотьойла, на който седеше докато Кал му разказа историята си.
Разтърси ръката му, казваше му да се събуди, но той бе потънал в дълбок сън и се разбуди чак когато Кал рече:
— Върджил.
при което очите му се отвориха като че ли някой му беше ударил шамар.
— Какво? — примига Глук. — А, ти ли си. Стори ми се, че чух… баща си…
Той прокара длан по замаяното си лице.
— Колко е часът?
— Не знам. Някъде сутринта.
— Искаш ли чай?
— Глук, мисля, че знам къде са.
Тези думи върнаха Глук в действителността. Той стана.
— Муни! Сериозно ли говориш? Къде?
— Какво знаеш за някакво място Реймънтс Хил;?
— За пръв път го чувам.
— Значи те са там.