Но ако беше така, това поне означаваше, че е на прав път — някъде напред в бялата пустош го очакваха онези, които обичаше.
3
Смисълът на предупреждението от гаража стана съвсем ясен когато отби от шосе А при Лидфорд он Фос; по един второстепенен път, който теоретически би трябвало да го отведе западно от Реймънтс Хил. Още преди да тръгне знаеше, че това ще бъде най-проблематичният участък от пътуването, но друга алтернатива нямаше. Тук не минаваше главен път, имаше само тесни пътеки и блата, а той знаеше, че повечето от тях щяха да бъдат затрупани от преспите.
Напредна може би около две мили, пътят напред съвсем не се виждаше, и накрая задръстените с лед грайфери на гумите изобщо не можеха да зацепят. Колата спря. Колелата само изхвърляха назад потоци от сняг. Форсира двигателя, натискаше и отпускаше педала на газта, но колата не можеше да помръдне повече без чужда помощ. Неохотно излезе навън и веднага затъна почти до колене. Глук му беше дал туристически обувки и дебели чорапи, които пазеха краката му, но студът проникна мигновено през панталоните. Кал вдигна качулката на анорака — още един подарък от Глук — и се затътри към задната част на колата. Нямаше лопата и можеше да разчиства снега само с ръце. Усилията му обаче останаха без резултат. След двадесет минути труд не бе успял да помръдне колата нито напред, нито назад.
Реши да се откаже преди да му замръзнат пръстите. Потърси спасение в колата и остави двигателя да работи за да поддържа топлината. Седеше и обмисляше възможностите, с които разполагаше. Последният признак на човешко присъствие беше на завоя към този път, две мили по-назад. Две мили през преспите — а снегът продължаваше да вали — в почти пълен мрак, дявол да го вземе. Да предположим, че след това би могъл да намери някой достатъчно глупав или милостив за да му помогне, пак щеше да изгуби часове.
Имаше други две възможности. Едната беше да остане на място и да изчака да премине нощта. Тази я отхвърли без колебание. Другата беше да завърши пътуването до Реймънтс Хил; пеша. Съдейки по картата, която не беше много подробна, малко по-нататък пътят се раздвояваше. Ако тръгнеше по лявото отклонение, по принцип то щеше да го отведе близо до хълма. Но щеше да се води почти изцяло от инстинкта си, защото практически всякакви отличителни белези на пейзажа — канавки, живи плетове, пък и самият път — бяха изчезнали. Но какво друго можеше да направи? По-добре да върви напосоки, отколкото изобщо да не мърда.
Решението беше взето. Настроението му се повиши и той насочи вниманието си към проблема как да се предпази от природната стихия. Намери на задната седалка един обърнат и вероятно незабелязан кашон с ценните съобщения на Глук. Надяваше се, че той ще му прости за посегателството — прехвърли се отзад и се зае да намести няколко слоя хартия и снимки между тялото и дрехите си, изолация от разкази за падащи жаби и говорещи пчели. След като листата свършиха, разкъса самия кашон и напъха картона като двоен хастар под панталона. Накрая скъса двете гюдерии, които намери до задното стъкло и ги уви около лицето си. Вдигна качулката на анорака и завърза връзките й. Добави още хартия за подплата на ръкавиците и беше готов за атака. Повече от това не можеше да направи. Взе пакета, който му беше дал Глук, изключи двигателя и излезе навън в снега.
Само луд би постъпил така, помисли си Кал, тръшна вратата и се отдалечи от колата. Аз ще съм си Лудия Муни до края.
Навън не беше толкова тъмно, колкото предполагаше. Докато се беше приготвял за похода виелицата като че ли беше поотслабнала и въздухът бе наситен с млечнобяло сияние. Снежното покривало беше по-светло от мрачното небе над него. Облаците дори се бяха разкъсали и на места между тях примигваха звезди. Помисли си, че може би в края на краищата има някакъв шанс.
Първата четвърт миля не отслаби оптимизма му, но през следващата четвърт импровизираната изолация започна да пропуска. Влагата се промъкваше през картона под панталоните и сковаваше краката му. Подплатата на ръкавиците също не издържа и пръстите го заболяха от студ. Още по-лошо беше, че не виждаше никакъв знак за разклонението, отбелязано на картата, и с всяка мъчителна стъпка все повече се убеждаваше, че го е подминал, и всъщност се отдалечава от хълма, а не върви към него.
Реши да рискува и да тръгне напряко през полето. Земята вляво от него се издигаше в стръмен наклон. Може би отгоре ще може да разбере по-добре къде се намира. Погледна назад към колата, но тя не се виждаше. Няма значение — вече се беше решил. Запъти се към бялото лице на хълма и започна да се изкачва.