Пролуката в облаците се разшири и над главата му небето блестеше, обсипано със звезди като главички на топлийки. Беше научил имената на големите съзвездия когато си купи телескопа и лесно можеше да ги назове — той, Човека Памет. Разбира се, тези имена нямаха никакъв смисъл, освен от човешка гледна точка, бяха просто етикети, поставени от някой звездоброец, на който му се сторило, че вижда нещо в хаоса горе: лък и стрела, мечка, рало. В контекста на космоса те нямаха никакъв смисъл. И все пак това беше едно необходимо утешение, да виждаш звездите и да ги наричаш по име, като че ли са ти приятели. Иначе без този акт на внимание човек би могъл да умре при тази гледка.
Болката в краката и ръцете се разпространяваше, раменете и тялото също го боляха; болеше го и члена, и топките; боляха и ушите, и синусите. Всъщност като че ли всичко го болеше. Но нямаше връщане назад. По негова преценка след около тридесет метра щеше да стигне на върха на хълма. Започна да ги брои. На осемнадесет трябваше да спре и да си поеме дъх за останалите дванадесет. Ходенето по наклона в дълбокия сняг изцеждаше от него повече енергия, отколкото можеше да си позволи. Докато стоеше и дишаше на пресекулки като астматик погледна назад към следите в снега. Предполагаше, че върви направо, но стъпките криволичеха напред-назад.
Не искаше дори да помисли какво означава това. Обърна гръб и продължи. Всяка стъпка беше като предизвикателство. Налагаше се да вдига колената си нависоко за да прекрачва снега, вместо да се опитва да се влачи през него. Замръзващите мускули се противяха на всяка крачка, но най-после стигна и от върха пред него се разкри чисто бяла панорама. Сякаш английският дом бе напуснат и мебелите бяха покрити с чаршаф да не се прашат докато се върнат собствениците. Ако се върнеха. Застанал на възвишението, загледан в белотата и абсолютната тишина долу, той си помисли, че бе възможно те вече да не се върнат в това забравено от Бога място, и че е останал сам.
Но имаше хълм, и той би могъл да бъде само онзи, който той търсеше, защото друг нямаше. Но между него и мястото, където стоеше Кал, се простираха покрити със сняг поля. При вида на разстоянието, което предстоеше да измине, вътрешностите му като че ли потънаха някъде, но знаеше, че ако стои неподвижен мускулите ще се схванат, и се спусна надолу по склона, почти изгубил контрол над тялото си.
В ниското снегът ставаше все по-дълбок, стигна до кръста му, и той вече по-скоро плуваше, отколкото вървеше. Но когато тръгна през полето към хълма сковаващата болка от студа започна да изчезва, заместена от приятна апатия. Някъде по средата на пътя пръстите му изпуснаха пакета на Глук. Замъгленото му съзнание едва ли разбра този факт. Мислите му потъваха някъде и се насочваха към удобството на мекия сняг, през който пореше напред. Може би трябваше да спре за малко и да положи глава на тази девствена възглавница. Главата му натежаваше с всеки момент, а снегът щеше да бъде така приятен. Какво лошо щеше да има ако легне в него, докато все още има сили? Но колкото и да беше отпусната мисълта му, все още не беше стигнал дотам, че да не знае, че сънят ще го погуби. Ако спре сега, щеше да спре завинаги.
Стигна подножието на Реймънтс Хил; почти припаднал и се помъкна стъпка по стъпка нагоре по склона. Беше по-дълъг от този на първия хълм, но не толкова стръмен. Не можеше да мисли предварително и да се чуди какво ли би намерил от другата страна, всичките му умствени усилия бяха насочени да накара крайниците си да се движат. Когато стигна на няколко метра от билото вдигна глава със смътната надежда да види звездите. Облаците обаче ги бяха скрили от погледа — небето подготвяше нова атака.
Още две крачки и стигна на върха. Взря се надолу към пейзажа в подножието на хълма. Не се виждаше нищо. Никакъв признак за нещо, което да наподобява на скривалище, колкото и примитивно да е, докъдето стигаше ужасения му поглед. Само покрити със сняг поля, и още поля до хоризонта, пусти и тихи. Беше сам.
Ако имаше сили, щеше да заплаче. Но Кал се предаде на изтощението и падна в снега. По никакъв начин не можеше да се върне обратно до колата, дори и да намери пътя. Просто ще трябва да се отдаде на фаталния сън, който толкова дълго отблъскваше.
Но тъкмо когато клепачите му започнаха да се затварят, забеляза някакво движение в основата на хълма — нещо тичаше в снега. Опита се да фокусира зрението си, но не успя. Притисна пръсти към лицето си, за да се разсъни, вдигна глава и опита пак да погледне. Очите не го лъжеха. Нещо наистина мърдаше на бялата страница пред него, някакво животно.