Възможно ли беше… маймуна?
Зарови ръце в снега и се отблъсна да стане, но загуби равновесие и падна напред. За няколко секунди земята и небето се сляха и той се търкаляше надолу по склона, докато най-после спря обвит в лед. Трябваше му малко време за да се ориентира, но после видя животното — да, наистина беше маймуна! — и тя бягаше от него.
Изправи се с мъка, приличаше повече на снежен човек, и се затътри след нея. Къде, за Бога, бягаше тя? Напред се ширеха само голи поля.
Изведнъж животното изчезна. В един миг се виждаше ясно, и той почти го настигна. А в следващия изчезна от полето като че ли влетя през някаква врата и я затръшна. Кал спря, не вярваше на замаяния си поглед. Дали животното не беше някакъв мираж? Или просто студът бе погубил разсъдъка му?
Вгледа се в снега. Ясно се виждаха стъпки — следи от лапите на маймуната, там където си беше играла. Последва ги и онова, което видяха очите му, се потвърди. Следите прекъсваха изведнъж на няколко крачки от него. По-нататък имаше само чист, хрупкав сняг, безкрайни полета сняг.
— Добре — рече той на празното поле. — Къде сте?
Направи още една крачка към мястото, където маймуната изигра номера с изчезването, и повтори въпроса с отслабващ глас:
— Моля ви… Къде сте?
Разбира се, отговор не последва. Миражите не говореха.
Погледна следите и усети как го напуска и последната надежда.
Някакъв глас се обади:
— Не стой на студа.
Вдигна глава. Не се виждаше никой, нито вляво, нито вдясно. Но гласът нареди отново:
— Две крачки напред. И побързай.
Кал направи една колеблива крачка. Тъкмо щеше да направи втората, когато във въздуха точно пред него се появи една ръка, сграбчи го за анорака и го измъкна от снега.
II. УБЕЖИЩЕ ОТ БУРЯТА
1
От другата страна на завесата, през която дръпнаха Кал, имаше гора. Клоните й бяха толкова гъсти, че снегът само леко бе посипал земята, покрита с мъхове и листа. Беше тъмно, но някъде пред него гореше огън. Светлината беше приятна, а обещанието за топлина още повече. Нямаше и следа от мъжа, който го бе измъкнал от снега, или поне той не видя никой, докато не се обади някакъв глас:
— Ужасно време ни се случи — и като се обърна видя маймуната Новело и човешкия й спътник, на не повече от два метра от себе си, скрити в тишината.
— Смит го направи — рече маймуната и се наведе към Кал. — Той те прибра вътре. Не ги оставяй да ме обвинят мене.
Мъжът изгледа животното накриво.
— Той не ми говори — обяви Новело, — защото излязох без разрешение. Е, станалото — станало, нали? Защо не дойдеш при огъня? По-добре да легнеш преди да паднеш.
— Да — промълви Кал, — … моля те.
Смит го поведе. Кал вървеше след него, а вцепененият му мозък още не можеше да схване онова, което бе преживял. Виждащите може и да бяха победени, но все още си имаха по някой и друг номер — илюзията, която скриваше от погледа тази гора, беше издържала. А от другата страна имаше нова изненада — сезона. Въпреки че клоните на дърветата над него бяха голи, и стъпваше по мъха от миналото лято, във въздуха се носеше аромата на пролет, сякаш ледът сковал Острова на Духовете; открай докрай тук не можеше да проникне. Соковете изпълваха растенията, пъпките се издуваха, навсякъде клетките на живота се бяха отдали на сладките мъки на растежа. Внезапната мекота предизвика у него лека еуфория, но замръзналите му крайници още не бяха я усетили. Когато стигна на няколко метра от огъня почувства как тялото му губи сили и не може да се задържи. Протегна ръка да се подпре на едно от дърветата, но то отстъпи встрани — или поне така изглеждаше — и той политна напред.
Не падна на земята. Нечии ръце го подхванаха и Кал се отпусна в тях. Пренесоха го близо до огъня и внимателно го сложиха долу. Една ръка докосна бузата му и той обърна поглед от пламъците — видя Сузана коленичила до него, по лицето й играеха светлините на огъня.
Изрече името й — или поне се надяваше, че го е изрекъл. После изгуби съзнание.
2
И преди се беше случвало да затвори очи, докато тя е при него, и после да се събуди, а нея да я няма. Но не и този път. Сега тя го чакаше от другата страна на съня. Не само го чакаше, а го беше прегърнала и леко го люлееше. Пластовете дрехи, хартия и снимки, които бе навлякъл, бяха смъкнати и голото му тяло бе увито в одеяло.
— Намерих пътя до дома — каза той щом успя да накара езика си да проработи.
— Ходих на Чариът Стрийт да те взема — рече Сузана, — но къщата я нямаше.