— Знам…
— И на Рю Стрийт също.
Кал кимна.
— Де Боно дойде да ме търси… — спря се, споменът го накара да замълчи. Дори огънят и ръцете й около него не можаха да предотвратят потреперването при мисълта за мъглата, и онова, което тя се опитваше да скрие.
— …Бич Божи ни преследваше.
— И Шадуел — добави тя.
— Да. Откъде знаеш?
Сузана му разказа за Светилището.
— И какво ще стане сега?
— Чакаме. Поддържаме магията, и чакаме. Сега всички сме тук. Само тебе не те намерихме.
— Вече ме намерихте — прошепна той.
Тя го прегърна още по-силно.
— И повече няма да се разделяме — рече Сузана. — Ще трябва само да се молим да ни подминат.
— Никакви молитви, моля — обади се някакъв глас зад Сузана. — Не искаме ангелите да ни чуят.
Кал проточи врат да види новодошлия. Бръчките по лицето бяха още по-дълбоки от преди, брадата по-прошарена, но това си беше лицето на Лем, и неговата усмивка.
— Поете — Ло се наведе и прокара пръсти през косата на Кал, — едва не те загубихме.
— Няма начин — отвърна Кал с уморена усмивка. — Имаш ли още от плодовете?
Ло потупа джоба на сакото си. Беше модерно и доста му отиваше.
— Тука са. А като говорим за това, този човек не е ли гладен?
— Винаги бих могъл да хапна.
— Има храна, винаги когато пожелаеш.
— Благодаря.
Лем щеше да си тръгне, но се обърна и запита, много сериозен:
— Ще ми помогнеш ли да ги засадим, Калхун? Като му дойде времето?
— Знаеш, че ще ти помогна.
— Ще се видим по-късно — кимна Лем и се отдалечи от светлия кръг край огъня.
— Изсъхнаха ли ми дрехите? — попита Кал. — Не мога да се разхождам наоколо в този вид.
— Ще видя дали мога да ти намеря нещо — отвърна Сузана.
Той седна, за да може тя да стане, но преди това тя го целуна по устните. Не беше бегла целувка, докосването й го стопли много повече от дузина огньове. Когато го остави, Кал трябваше да се увие с одеялото, за да скрие, че не само соковете на дърветата се бяха надигнали в тази нощ.
Имаше време да помисли докато беше сам. Въпреки че се беше озовал на косъм от смъртта вече трудно си спомняше болката, изпитал само преди малко. Дори бе възможно да си представи, че отвъд тази омагьосана гора не съществува друг свят, и че могат да останат тук завинаги и да правят магии. Но колкото и съблазнителна да беше тази мисъл, Кал знаеше, че да й се отдаде дори за миг беше опасно. Ако след тази нощ Виждащите оживееха — ако по някакво чудо Уриел и неговият пазач ги подминеха — тогава животът трябваше да бъде част от онази Страна на чудесата, която бе открил в пълното с чудеса бюро на Глук. Един свят, неделим.
Подремна малко и след това Сузана се върна с цяла колекция от дрехи, които сложи до него.
— Ще обиколя постовете — каза тя, — и после ще се видим.
Кал благодари за дрехите и започна да се облича. Това беше втора му кожа назаем през последните двадесет и четири часа, която се оказа — можеше да се предположи, предвид източника — по-чудата от всичко предложено от Глук. Несъвместимостта на стиловете го забавляваше: официална жилетка и протъркано кожено яке, различни чорапи и обувки от свинска кожа.
— Ето така трябва да се облича един поет — заяви Лемуел като се върна при Кал. — Като сляп крадец.
— Наричали са ме и с по-лоши думи — отвърна Кал. — Някой спомена нещо за храна?
— Точно така — каза Лем и го поведе. Когато се отдалечиха от огъня и очите му свикнаха с полумрака, Кал забеляза, че навсякъде имаше Виждащи, седнали по клоните на дърветата или на земята, заобиколени от земните си притежания. Въпреки необикновените неща сред които бяха живели тези хора, сега те приличаха на най-обикновена тълпа бежанци — погледите им бяха мрачни и предпазливи, мълчаха. Наистина някои бяха решили да се възползват доколкото могат от тази евентуално последна нощ в живота си. Влюбени лежаха прегърнати, шепнеха си, целуваха се; някакъв певец лееше във въздуха весела песенчица, а три жени танцуваха — тишината между стъпките им бе толкова голяма, че те се губеха сред дърветата. Но повечето от бегълците бяха пасивни, бяха се заключили в себе си, за да не издадат страха си.
Ароматът на кафе посрещна Кал и Лем на една поляна където гореше друг огън, по-малък от оня, до който бе спал. Там се хранеха пет-шест от Виждащите. Кал не познаваше никой от тях.
— Това е Калхун Муни — обяви Лем. — Поет.
Някакъв мъж, седеше на стол, а една жена бръснеше внимателно главата му.
— Помня те от овощната градина. — рече той. — Ти си Кукувица.
— Да.
— Да не си дошъл да умреш с нас? — попита клекнало до огъня момиче, което си сипваше кафе. Забележката сигурно би била възприета като неуместна в повечето компании, но тук беше посрещната със смях.