— Ако се стигне до това — рече Кал.
— Не искаме да умираме на празен стомах — каза бръснатият. Когато бръснарката избърса последните остатъци от пяна по главата Кал разбра, че си беше пуснал коса за да скрие цветните ивици, които украсяваха черепа му, от погледите в Царството. Сега можеше пак да се перчи с тях.
— Имаме само хляб и кафе — каза Лем.
— Това ми стига — отвърна Кал.
— Видял си Бич Божи — обади се друг от компанията.
— Да.
— Трябва ли да говорим за това, Хеймъл? — рече момичето до огъня. Той не й обърна внимание.
— Как изглежда?
— Огромен — вдигна рамене Кал, надяваше се да се откажат от тази тема. Но не само Хеймъл искаше да разбере, всички — дори момичето, което възрази — очакваха повече подробности. — Има стотици очи… — продължи той. — Всъщност това е всичко, което видях.
— Може би бихме могли да го ослепим? — каза Хеймъл и дръпна от цигарата си.
— Как? — попита Лем.
— Старата Наука.
— Нямаме достатъчно енергия да поддържаме вече щита — намеси се жената, която се занимаваше с бръсненето. — Откъде ще намерим сили да се изправим срещу Бич Божи?
— Не разбирам това за Старата Наука — каза Кал и отпи от кафето, донесено от Лем.
— С нея вече е свършено, така или иначе — заключи бръснатият.
— Враговете ни я запазиха — напомни му Хеймъл. — Онази кучка Непорочна и нейният любовник — те я владееха.
— И онези, които направиха Стана — добави момичето.
— Те вече са мъртви — отбеляза Лем.
— Както и да е — рече Кал. — Не бихте могли да ослепите Бич Божи.
— Защо не? — попита Хеймъл.
— Има прекалено много очи.
Хеймъл се приближи към огъня и хвърли фаса си в средата.
— Значи, да ни вижда по-добре.
Пламъкът от фаса беше яркосин и Кал се зачуди какво ли пушеше оня. Хеймъл обърна гръб на огъня и изчезна между дърветата. След това настъпи мълчание.
— Ще ме извиниш ли, поете? — каза Лем. — Трябва да намеря дъщерите си.
— Разбира се.
Кал седна да довърши яденето си, облегнал гръб на едно дърво, загледан в хората, които идваха и си отиваха. Краткият сън премахна само част от умората, храната го отпусна отново. Сигурно щеше да заспи както седеше, но силното кафе отиде направо в мехура му, и трябваше да се облекчи. Стана да потърси някое уединено място зад храстите, но бързо се изгуби сред дърветата.
В един шубрак откри двойка танцуващи под звуците на нощна музика от малък транзистор — като влюбени останали на дансинга след като заведението е затворило, твърде погълнати един от друг, за да се разделят. По-нататък учеха дете да смята — сметалото представляваше наниз от плаващи светлини, които майка му бе създала от думи. Намери пусто място да се разтовари и тъкмо се мъчеше с копчетата на чуждия панталон, когато някой го хвана за ръката. Обърна се и видя до себе си Аполин Дюбоа. Беше облечена в черно, както винаги, но си беше сложила червило и грим, които не и отиваха. Дори да не беше видял почти празната бутилка водка в ръката й, дъхът й щеше да му подскаже, че бе изпила доста през тази нощ.
— Бих ти предложила малко — каза тя, — но само това ми остана.
— Не се тревожи.
— Аз? Аз никога не се тревожа. Всичко ще свърши зле, независимо дали се тревожа или не.
Доближи се още повече към него и огледа лицето му.
— Изглеждаш болен — заяви тя. — Кога за последен път си се бръснал?
Отвори уста да й отговори, но в този момент стана нещо във въздуха около тях. Някаква тръпка премина през него, последвана от мрак. Аполин го пусна веднага, и същевременно изпусна бутилката с водка. Тя го удари по крака, но Кал успя за сдържи ругатнята, и беше благодарен за това. Всякакви звуци, музика и математика, бяха стихнали сред дърветата. Не се чуваше нищо нито от храсталаците, нито от клоните. Гората изведнъж притихна като смъртно легло, сенките ставаха все по-плътни. Кал протегна ръка и се хвана за един от стволовете, боеше се да не изгуби ориентация. Като се огледа видя Аполин да се отдалечава, само напудреното й лице се виждаше. После тя се обърна и също изчезна.
Не беше съвсем сам. Видя вдясно от него как някой излезе от прикритието на дърветата и затрупа бързо с пръст малкият огън, където майката и детето се занимаваха с уроците си. Те бяха още там — жената беше притиснала с ръка устата на чедото си, а то бе обърнало разширените си от ужас очи към лицето й. Преди и последната светлина да загасне, Кал видя как устата на жената произнесе безмълвно някакъв въпрос, а мъжът в отговор посочи с палец през рамо. После сцената потъна в мрак.